Ричард Морган - Вариант 13

Висока фигура се приближаваше по коридора и препречваше гледката към тесния проход, който на равни интервали потъваше в сянка, когато непознатият подминеше поредната крушка на тавана и се озовеше между Скот и нея. Типът наистина беше висок, и едър също, и се движеше с някакво свръхестествено спокойствие. Приличаше на човек, който не е свикнал да го спират и на когото не са допаднали табелите в приемната горе, които подканяха посетителите да натиснат звънеца, да седнат и да изчакат човек от персонала, който ще ги обслужи при първа възможност, а вместо това е решил просто да слезе долу и да намери сам каквото му трябва.

Скот вдигна ръка и викна:

— Ей!

Човекът не показа с нищо да го е видял или чул. Вървеше си спокойно по коридора към вратата на контролната зала. Облечен беше с нещо като дълго палто, а едната си ръка държеше вдървено до бедрото, скрита в диплите на дрехата…

И внезапно, като гръм от ясно небе, Скот го присви стомахът. Нещо не беше наред. Този човек вещаеше беда.

Затича към непознатия. Не си направи труда да му извика пак, явно нямаше смисъл. От опит знаеше как ехтят гласовете в затвореното метално пространство на коридора — този тип го беше чул и първия път. А и в прикритата от палтото ръка определено имаше нещо, нещо твърдо.

Срещнаха се при вратата. Краката на Скот омекнаха. Думите, които напираха допреди миг, се спаружиха във внезапно пресъхналата му уста. Той зяпна.

Заради лицето. Мозъкът му даде на късо и само пелтечеше нечленоразделно: „Лицето, лицето…“

Беше излязло направо от комикса „Краят на дните“, който раздаваха всяка четвърта неделя след църковната служба, същия, заради който малките деца сънуваха кошмари, а по-големите получаваха само срещу определен брой червени точки в „Книгата на добрите дела“, водена от пастор Уилям. Същото призрачно лице с хлътнали страни и стисната уста, дългата мръсна коса висеше като рамка покрай ръбатите скули и челюст, същите горящи очи…

Гледецът на Страшния съд. Право от том втори, книжка 63.

Коленете му се разтрепериха. Устата му се движеше… но не можеше да…

Вратата изжужа — досега не беше забелязал, че издава такъв звук при отваряне — и се плъзна. Чуха се гласове, все така гневни.

Палтото се завъртя и дясната ръка на неизвестния замахна нагоре. Нещо удари Скот по главата и той залитна, после се строполи на пода. Светкавица блесна в главата му и остави рояк от искри, ушите му заглъхнаха. Гледецът го прогори за миг, после се отклони вляво към отворената врата на контролната зала. Непознатият прекрачи през прага.

И се чуха викове. Ночера и Уорд, почти едновременно:

— Това е частна собственост бе, идиот, какво…

После внезапна тишина, която прозвъня през мътилката в главата му. После пак Уорд, тотално сащисан.

— Ти? Ти пък какво правиш тук, мамка му!? Какво…

Дълбока мека кашлица… звук, който му беше познат отнякъде. Като тихо кихане, когато си си стиснал носа.

И после писъци.

Обля го студена пот, кожата му стана лепкава от ужас, побиха го тръпки. Както когато скалотрошачът на Дуги Стрейкър захапа ръката на Арън, съвсем същото чувство — писък на агония, на толкова силна болка, че в гласа на нещастника вече няма думи и остава само разръфан писък, който би могъл да излиза от устата на всеки и кажи-речи на всичко.

„Кармен!“

Паническият страх за Рен го изправи на колене, после и на крака. Усети стичащата се през косата му кръв. Залитна и едва не падна, но успя да се подпре на ръба на вратата точно когато тя започваше да се затваря. Механизмът трепна за миг, после поддаде и се върна назад. Скот се изправи и залитна през прага.

Имаше време само за един светкавичен поглед.

Кръв, навсякъде, яркият й цвят се зъбеше от конзолите и стената; две шепи карантия, като онази, която кварталният касапин хвърляше в кофата под тезгяха, се плъзгаха, проточили кървави следи по екраните. Ночера лежеше на една страна, очите му бяха отворени, беше долепил ухо до прашния под като човек, който се ослушва за плъхове в мазето. Още кръв — широка локва с цвят на тъмно вино — се събираше под корема му и пускаше криволичещи в праха пипалца. Над него Рен и непознатият се боричкаха за някакво оръжие с къса цев. Скот се сети какво е, по вида му и по тихия звук на изстрела отпреди малко — един от харпуните за акули „Креси“, които държаха в оръжейния шкаф горе. Който уж трябваше да е заключен, колко пъти го беше казвал на Уорд, но…

Уорд лежеше по гръб в дъното.