Ричард Морган - Вариант 13

Сякаш чакала сигнал, болката го прониза от главата до петите. Карл се отпусна на страничната облегалка на фотьойла.

— Ега и иронията — почти изхърка Онбекенд от пода. — Бях на крачка да ти видя сметката, а вместо това един от глупаците на Манко видя моята.

Карл го изгледа уморено.

— И на десет крачки не си бил.

— Сериозно? О, майната ти! — Онбекенд се надигна на лакът. — Манко?

Никакъв отговор.

— Манко?!

Карл наблюдаваше с любопитство другата тринайска. Онбекенд се мръщеше от болка, мъчеше се да седне. Гърдите му бяха целите в кръв. Онбекенд изръмжа през зъби, надигна се, но силите не му стигнаха и той пак се свлече на пода.

— Аз ще го видя — каза Карл.

Манко Бамбарен лежеше по гръб в локва от собствената си кръв и се взираше с празен поглед в тавана. Изглежда, беше издъхнал веднага — изстрелите на Онбекенд го бяха пронизали в гърдите, докато се бе опитвал да стане.

— Мъртъв е — каза Онбекенд. От кръвта в гърлото гласът му звучеше гъгниво. — Нали?

— Да, мъртъв е. Добре стреляш.

Бълбукащ смях.

— Целех се в теб.

— Сериозно? Следващия път внимавай повече. — Усещане за разширяваща се мокра топлина. Погледна крака си и видя, че панталонът му се е напоил с кръв от колана до бедрото. Въпреки кодеина гърдите го боляха, сякаш са ги стегнали с менгеме. Зачуди се дали уебларът не е пропуснал и друг куршум — случваше се, когато няколко попаднат един до друг. Или пък сред мутрите на Манко вън е имало някой маниак на тема оръжия, който умира да се фука с бронебойните си патрони. Достатъчно яки да свалят надрусан чернокож, точно като в историческите книжлета на Ровайо; достатъчно яки да свалят тринайска. Достатъчно яки да спрат кръвожадния звяр.

— Аха. Значи загубата не е съвсем пълна.

Онбекенд също беше видял кръвта.

Карл седна, облегна глава на фотьойла, с който беше подпрял вратата, и прибра колене към гърдите си. Опря карабината на краката си и провери заряда. Слънчевата светлина се лееше точно до него, на половин метър от рамото му. Той потръпна в студената сянка до нея. После попита:

— Колко души има всъщност навън?

Другата тринайска обърна глава и му се ухили над двата метра настлан с каменни плочи под, който ги делеше. Зъбите му бяха почервенели от кръв.

— Повече, отколкото можеш да отстреляш в момента. — Преглътна с мъка. — Кажи ми нещо, Марсалис. Без да ме лъжеш обаче. Направи ли нещо на Грета?

Карл го гледа известно време.

— Не — каза накрая. — Добре е. Спи. Не за нея дойдох.

— Хубаво. — Спазъм от болка разкриви лицето на Онбекенд. — Значи дойде само заради мен, а? Жалко, че ще трябва да платиш с живота си, братле.

— Не съм ти никакъв брат.

Тишина, като се изключеше хрипливото дишане на Онбекенд. Нещо се беше случило с ъгъла на светлината отвън. И Карл, и Онбекенд бяха в сянка, но между тях ярка слънчева светлина падаше върху тъмния каменен под и отскачаше като опарена в снопове танцуващи прашинки. Карл се пресегна с усилие и потопи ръката си в светлината, плъзна пръсти по затоплените каменни плочи.

Да, някъде под уебларната жилетка определено се стичаше кръв. Той отпусна глава назад и въздъхна.

Така.

Внезапно се зачуди как ли ще изглеждат „Дебелите“, когато застанат на сцената в Блайт другата седмица.

— Петнайсет.

Той погледна Онбекенд.

— Какво?

— Петнайсет души. Манко ти каза истината. Плюс двамата пилоти, но те не се броят.

— Петнайсет значи?

— Да. Но ти свали двама при вратата, нали?

— Трима. — Карл вдигна поглед към парапета на галерията. За миг само му се стори, че зърва Елена Агиере да стои там, опряна на перилото. — Включително и онзи, който те простреля. Значи остават точно дузина. Ти как би ги оценил?

Онбекенд направи опит да се изсмее, закашля се и изплю кръв.

— Гола вода са. Е, бива ги по гангстерските стандарти. Но срещу обучен в „Орел“ професионалист? Срещу тринайска? Дванайсет надрискани от страх преживни. Никакво предизвикателство.

Карл изкриви лице в гримаса.

— Искаш да се разкарам и да те оставя сам с Грета, нали?

— Нее, постой още малко. Тъкмо ще имаме време да поговорим.

Карл го стрелна с поглед.

— Че каква обща тема за разговор имаме?

— О, имаме. — Онбекенд задържа за миг погледа му, после отпусна глава назад и се втренчи в тавана. Въздъхна и на устните му изби кървава пяна. — Ти още не разбираш, нали? Дори сега, когато ние двамата сме тук, а всички други са отвън? Още не го виждаш, така ли?

— Кое да виждам?