Ричард Морган - Вариант 13

И в потвърждение на мислите му Бамбарен продължи все така на испански:

— Въпросът е ти какво искаш, Марсалис. Може ли да поговорим?

— Разбира се. Казвай.

— Гарантираш ли, че няма да ме застреляш, преди да си ме изслушал?

Карл се ухили.

— Не знам. А ти готов ли си да приемеш думата на един изрод?

— Да, готов съм.

— Ами заповядай тогава. Никакви оръжия, никаква телесна броня, ръцете така, че да ги виждам. — Карл направи пауза. — О, за малко да забравя. Вземи и братчето си.

Дълго, дълго мълчание. Щурците скърцаха в жегата.

— Какво има, Манко? Не гледаш ли новините? Всичко отиде по дяволите, не знаеш ли? Ортис ритна камбаната и в КОЛИН бързат да си почистят къщичката. Знаем всичко за Онбекенд. Така че да ви видя и двамата.

Минаха още няколко минути в мълчание, но после откъм прикритието при пътечката се появиха двама души и тръгнаха бавно към хижата, с ръце на тила. Карл ги наблюдаваше през оптиката на карабината. Онбекенд държеше едната си ръка накриво, сякаш го болеше при вдигане. Спомни си какво му беше казала Севги в бара — „Уцелих го един-два пъти, но не толкова, че да го сваля. Тринайски!“

„Да, корави копелета сме ние.“

Прицели се в лицето на Онбекенд, сви няколко пъти показалеца на дясната си ръка и обра луфта на спусъка. После се отказа и остави пушката. Вместо нея взе пистолет от купчината, друг глок, провери мунициите и зареди патрон в цевта. Когато Бамбарен и Онбекенд наближиха вратата, отстъпи назад, гледаше да остане встрани от евентуален снайперистки огън през панорамния прозорец, и насочи пистолета към тях.

— Влизайте.

Онбекенд го прикова с поглед и изръмжа на английски:

— Къде е тя, Марсалис?

— Не бързай толкова. Да ви видя на масата в нишата, и двамата. Ръцете да не мръдват от главите, ясно? Нямам намерение да ви обискирам, така че ако някой от двамата свали ръка към тялото си без мое разрешение, ще стрелям без повече приказки. Разбрахме ли се?

Бамбарен завъртя глава, наляво и надясно, огледа помещението. Очите му бавно се разшириха, когато разбра.

— Дошъл си тук сам?

— При масата. Седнете на двата стола, които съм издърпал. Ръцете да са на тила, докато седнете, след това ги слагате на масата пред вас. Да не виждам внезапни движения. Иначе сте мъртви.

Затвори вратата, резето се плъзна с мъркане в гнездото си.

— Марсалис, имам петнайсет мъже отвън — каза Бамбарен със спокоен тон, докато вървеше към масата. Беше преминал на английски. — Обграден си. Да поговорим за това.

— И за това ще поговорим. Но след като седнете. Да ви виждам ръцете. С дланите върху масата.

Седнаха. Бамбарен — на тясната страна на масата, Онбекенд на дългата, от дясната му страна. Масата беше в хладната сумрачна задна част на помещението, където хижата беше вкопана в скалата и двамата сякаш бяха част от тайно сборище на спиритуалисти, седнали с вдървени гърбове, с длани върху дървения плот и с изопнати лица. Карл си дръпна стол срещу Онбекенд и също седна, на известно разстояние от ръба на масата. Опря глока на едното си бедро.

— И сега какво? — хладно попита другата тринайска.

— Сега ще си поговорим защо да не убия и двама ви. Някакви идеи по въпроса?

— Толкова ли бързаш да умреш, черни човеко? — попита Бамбарен.

Карл му отвърна с бегла усмивка.

— Е, петнайсет срещу един не звучи много добре, признавам. Но пък и осем срещу един не изглеждаше много по-обещаващо, а ето че осмината лежат отвън за радост на мухите.

— Нищо ли не си научил? — Онбекенд го гледаше със същото презрение, което Карл помнеше от бара в Бейвю. — Още ли си евтин наемник на преживните?

Бамбарен се вцепени. Карл сглоби една малка усмивка.

— Добре ще е да внимаваш с тази дума, братле. Манко няма вина, че не са му спретнали ъпгрейдвана лимбична система и подсилен тринайсети хромозом от изходните материали на Исабела.

Онбекенд хвърли бегъл поглед на Бамбарен и каза:

— Не говоря за Манко, и той го знае. Говоря за хората в ООН, на които си продал душата си.

— Не са ме пратили те тук.

Онбекенд присви очи.

— Тогава защо си дошъл?

— Защото ти уби мой приятел.

— И да имаш приятели, наемнико, аз не ги познавам. Кого съм убил?

— Простреля една жена, Севги Ертекин, полицайката, която те подгони по улицата в Бейвю. Простреля я с „Хааг“ и тя почина.

— Ти чукаше ли я?

— Да, чукахме се. Като ти с Юргенс.

Онбекенд пребледня, схванал неизречената заплаха.

— Беше престрелка — тихо каза той. — Нищо лично. На мое място ти щеше да направиш същото.