Ричард Морган - Вариант 13

Карл си спомни за лагера „Хоркан Гарод“ и за Габи. Габи, повалена от зарядите на хаага.

— Не е там въпросът.

— А къде е?

Карл впери поглед в другата тринайска.

— В разплатата.

— Чуй ме, Марсалис — подхвана Манко Бамбарен, разбрал погрешно казаното. — Щом смяташ, че ти дължим нещо, все ще стигнем до споразумение.

— Млъкни, Манко. — Босът на фамилията погледна Онбекенд, сякаш онзи го беше шамаросал. Онбекенд не му обърна внимание: може и да не беше забелязал реакцията му. Очите му не се бяха отклонили и за миг от лицето на Карл. — Искаш да откупя живота на Грета със своя?

— Защо не? Същата сделка си предложил на Лола Монтес в Свободното пристанище, нали? Нейния живот срещу този на децата й.

Онбекенд сведе поглед към ръцете си.

— Ако знаеше какво е правила Лола Монтес, преди да се сдобие с това име, какво е правила с други деца, преди да се сдобие със свои, сигурно нямаше да ме съдиш толкова строго.

— Изобщо не те съдя. Просто искам да умреш.

— Ако убиеш него, черни човеко, ще трябва да убиеш и мен. — В гласа на Бамбарен се долавяше тиха решителност. — А после моите хора ще те накълцат на парчета като бясно куче.

Карл му хвърли един поглед, усмихна се и поклати леко глава.

— Май наистина ти е приятно пак да имаш по-малко братче, а, Манко? Е, едва ли мога да те виня за това. Но да ти кажа ли нещо интересно за този твой брат? — Той кимна към Онбекенд. — Този твой брат си има близнак. Ти всъщност имаш двама по-малки братя, благодарение на отчаяните опити на майка ти да се закачи за новата корпоративна мечта на Перу. Другият се казва Алън Мерин. Всъщност — казваше се. За жалост е мъртъв. Искаш ли да знаеш защо?

Бамбарен местеше поглед от едната тринайска към другата и обратно.

— Мъртъв е, защото ти го уби, Марсалис — небрежно каза Онбекенд. — Поне аз така чух.

— Мъртъв е, защото собственият му близнак, Онбекенд, уреди да го върнат от Марс като изкупителна генетична жертва. Продаде го на хората, за които работи. С идеята да го натопи за…

— Но го уби ти, нали така?

Манко гледаше втренчено Онбекенд.

— Какво става? За какво говори той?

— Нищо важно.

— Не ми казвай кое е важно и кое не, Онбе. — В гласа на Бамбарен се трупаше напрежение. Същото изражение се беше изписало на лицето му, когато Онбекенд спомена за преживните. — За какво говори той?!

— Говоря за другия генномодифициран син на Исабела, Манко. — Карл държеше пистолета насочен към Онбекенд. — Яйцеклетката, която майка ти продала на белите, след няколко дни се разделила и проект „Поборник“ се сдобил с две еднояйчни тринайски на цената на една. А това е адски удобно, когато става въпрос за генетични следи на местопрестъпление. Този ти брат обикаляше континента и изтребваше бившите си колеги, а вината се трупаше върху близнака му.

— Не го слушай, Манко. Това са…

— Лъжи ли? — Изражението на Манко подсказа, че въпросът е реторичен. — Направил си такова нещо? Използвал си собствения си брат, за да си покриеш следите?

— Манко, нямах голяма възможност за избор. Казах ти в какво положение ме постави Ортис, казах ти каква опасност…

— Но не ми каза това!

Бамбарен трепереше и гледаше невярващо тринайската, с която деляха общи гени. Лицето му бе сгърчено от едва сдържан гняв.

— Брат? — дрезгаво попита той. — Близнак? Продал си собствения си близнак? След като дойде при мен и аз ти дадох…

— Това не е важно, Манко. Изобщо не го познавах, не се бяхме срещали дори…

— От твоята кръв! — Бамбарен понечи да стане. Карл помръдна предупредително глока и той си седна. Напрегнат беше като натегната пружина. — Бил е от майчината ти кръв! Казах ти, когато дойде при мен, казах ти, че кръвта е всичко . Корпорациите ни крадат душите, разкъсват връзките, които ни правят силни, превръщат ни в непознати, които живуркат самотно в полимерни кутии. Само семейството ни е останало!

— Не и ако си тринайска — мрачно подхвърли Карл.

Последва дълга пауза.

— Манко, чуй ме — каза накрая Онбекенд. — Направих всичко това, за да защитя…

— А на майка ни поне каза ли? — Лицето на Бамбарен беше станало студено и кораво като камъните на Саксайхуаман, гласът му — тих като вятъра. — Каза ли на Исабела, че има още един син?

Онбекенд си изпусна нервите и повиши глас:

— По дяволите, Манко, защо да й казвам?!

— Значи не си?

— Не съм. Той беше на Марс, по дяволите!

Тишината придойде като прилив, като порив, от който свещите угасват. Седяха мълчаливо в сумрака.