Ричард Морган - Вариант 13

— Тя не почина. — Карл овладя гнева си с автоматичен трениран рефлекс. Гласът му беше тих и студен като хапещия нюйоркски студ навън. — Севги Ертекин беше убита. От твоя ангел отмъстител, Ортис. От Онбекенд. Или Мерин. Както там му казваш. Умря, за да спаси мен.

— Аз… много съжалявам и за това.

— Не е достатъчно.

— За вас? Е, да, едва ли може да се очаква обратното. Предполагам, че е имало нещо… — Ортис отново смръщи чело. — Някаква връзка между вас и тази Ертекин.

Карл не каза нищо. Думите нямаше да го отведат никъде.

— Да — продължи Ортис. — Хората като вас рядко проявяват интерес към каквото и да било, нямат нужда кажи-речи от нищо, както от материално, така и от емоционално естество. Но когато все пак хвърлите око на нещо или на някого, когато започнете да гледате на тях като на своя собственост…

— Именно — каза Карл. — Тогава нищо друго няма значение.

Срещна погледа на Ортис и директорът на КОЛИН побърза да отклони очи.

— Боя се — подхвана треперливо Ортис, — че нещата здравата са излезли от контрол, откакто… напуснах временно мостика, така да се каже. Вашата намеса, Онбекенд, други променливи фактори. Ако не ме бяха отстранили така неочаквано от кормилото на операцията, едва ли щеше да се стигне до такава трагедия. За което искрено съжалявам, повярвайте ми.

— Смъртта на повече от двайсет мъже и жени така или иначе тежи на твоята съвест — разпалено каза Нортън. — Само за да спасиш шибаната си политическа кариера.

Ортис поклати глава.

— Не, Том, това не е точно…

— Не ми говори на име сякаш сме първи приятели, лайно такова!

Карл сложи ръка на рамото му.

— Спокойно, Том. Иначе охраната току-виж проявила любопитство.

Служителят на КОЛИН се дръпна рязко и го изгледа, сякаш Карл беше заразен. Ортис отново се беше разприказвал:

— … не беше лично, не го направих заради себе си. Опитайте се да разберете. Аз съм богат човек, а имам достъп и до още по-големи ресурси, от които да почерпя, ако реша. Спокойно бих могъл да платя на брат ти и на неговите съучастници…

Нортън го зяпна.

— Ти си знаел? Знаел си, че Джеф е част от това?

— Подозирах. — Ортис се закашля и се прегърби в стола си. После продължи: — Историята му звучеше неубедително и си помислих, че сигурно е замесен, но… някога двамата работехме заедно, Том. Дори бяхме приятели. Сигурно знаеш, че те повиших по негова молба, точно както вкарах и него в „Отклик Скорпион“ преди двайсетина години.

Нортън каза през зъби:

— И какво, трябва да съм ти благодарен ли?

— Не, не, разбира се. Не това исках да кажа. Изслушай ме, моля те. Подозирах Джеф, но не бях сигурен. Знаех обаче, че ако насъскам Онбекенд срещу другите, които и да са те, Джеф ще бие отбой. И че дори да е бил замесен първоначално, повече няма да създава проблеми. Дори в старите времена, дори по времето на „Отклик Скорпион“, той отговаряше за логистиката, за подсигуряването. Не беше оперативен агент, не беше убиец. Джеф не беше създаден за такива неща.

Нортън го изгледа отвисоко с жестока усмивка.

— Така си мислиш. Именно брат ми е пратил скейтърите да те очистят. Пак той ме убеди да измъкна Марсалис от Южна Флорида и да го наема, за да засили натиска върху теб и Онбекенд. Разигравал те е точно както ти си разигравал него.

— Сериозно? — Опитът за усмивка се задържа секунда-две върху лицето на директора. — Каква ирония! Осигурил е както смъртта ми, така и средството, което да я предотврати. Вашето участие също е като подигравка на съдбата, нали, господин Марсалис. Първо ми спасихте живота, а сега го съсипвате. Но пък с хората като вас винаги е било така, нали, от самото начало? Вариант тринадесет, въплъщението на пречистената агресия, нашите спасители и нашето възмездие.

Карл слушаше мелодичния глас на Ортис и поредицата образни метафори внезапно го подсети за Манко Бамбарен и неговите надути речи за пистакосите и човешката история. Зачуди се разсеяно какви ли общи гени имат с Ортис.

— Къде е Онбекенд? — рязко попита той.

— За жалост нямам представа. — Сигурно нещо в стойката на Карл го стресна, защото Ортис повиши леко глас в пристъп на тревога. — Наистина не знам. Повярвайте ми, ако знаех…

— Джеф Нортън каза, че се е върнал на платата. При Бамбарен. Точно там си го намерил, когато сте организирали всичко, нали?

— Да, само че чрез организацията на Бамбарен. Съгласете се, че не можех да отида лично. Онбекенд дойде при мен, тук, в Ню Йорк. Появи се една вечер, промъкнал се беше като призрак през охранителните системи на дома ми. — Впери поглед през прозореца и потръпна. — Като зъл дух, който съм призовал. Още тогава трябваше да се досетя. Легендите и митовете ни неслучайно проповядват едно и също от хилядолетия. Никога не призовавай нещо, което не можеш да контролираш.