Ричард Морган - Вариант 13

— Да, разбира се. — Натоварена с конкретна задача, Лиза изведнъж се ободри. — Сигурен ли сте, че…

Джеф разтегли устни в куха усмивка.

— Абсолютно, Лиза.

Обърна се да погледне брат си и в гласа му се промъкна нотка на триумф.

— Върви, братле. Ще видиш нещо, което скрих от приятелчето ти, тринайската.

Лиза пристъпваше от крак на крак при вратата. Нортън изгледа Джеф.

— За Онбекенд ли става въпрос?

— Просто иди и ще видиш, Том. — Видя колебанието му и се изсмя. — От какво те е страх? Че ще хукна към летището, докато те няма? Сериозно, иди да видиш. Запазих го специално за теб. Много ще ти хареса, гарантирам.

— Ами… — Лиза махна към коридора. — Насам е.

— Джеф, ако знаеш още нещо за Онбекенд, трябваше да…

— Просто иди и виж, по дяволите!

И той излезе, остави вратата отворена и понечи да тръгне след Лиза по коридора. В последния момент се обърна, погледна брат си и вдигна предупредително пръст.

— Не мърдай оттук.

Джеф изсумтя и посегна към бутилката.

Нортън тръгна по коридора да настигне Лиза; пред очите му се редяха куп неща, които още не можеше да асимилира. Помисли си, че Марсалис е излязъл на улицата не толкова за да се обади на Ровайо, колкото за да подиша чист въздух.

Почти бяха стигнали до вратата с табелка „Клиника, ул. «Кармел»“, когато изстрелът ги връхлетя изотзад, толкова глух и лишен от драматизъм, та в първия миг Нортън реши, че се е затръшнала вратата на братовия му кабинет — вратата, която не си беше направил труда да затвори.

Бяха настанили Хоакин Ортис в мониториран реанимационен апартамент в наскоро построените горни нива на медицинския център „Вейл Корнел“. Включили му били миниатюрни подкожни сензори, които щели да пратят сигнал за тревога към болничната система, ако жизнените му показатели се отклонели от нормалното, обясни им с ентусиазирана усмивка сестрата на рецепцията, имал и паникбутони в банята, до леглото и на инвалидната количка. Спешен екип бил на разположение по всяко време на денонощието, специално за пациентите от горните нива. Нортън й благодари и тръгнаха нагоре. Жена и двама мъже от охранителната служба на КОЛИН стояха с безизразни физиономии на пост пред апартамента. Изгледаха ги настръхнали, когато слязоха от асансьора, но напрежението им се изпари моментално при познатата физиономия на Нортън. Карл ги остави да го претърсят, като се чудеше дали го удостояват с това внимание, защото е тринайска, или просто такава им е процедурата. Нищо, колкото са по-спокойни, толкова по-добре. Нортън им каза, че г-н Ортис бил уведомен за посещението.

Вратите се плъзнаха безшумно и двамата влязоха в апартамента. Ортис седеше в инвалидната количка в хола, близо до високите от пода до тавана прозорци. Беше облечен с широка копринена пижама и държеше книга, но очевидно беше забравил за нея, защото погледът му беше зареян към градския гъстак от бетон и стъкло зад парка долу. Изглеждаше крехък в количката, загорялото му преди лице беше изпито и посивяло, прошарената му коса беше побеляла напълно. Май не беше чул вратата да се отваря, защото не се обърна, когато влязоха. Карл се запита дали ще се досети защо са дошли.

— Ортис — дрезгаво каза Нортън и пристъпи напред.

Ортис направи нещо с бутоните на количката и тя се завъртя плавно към тях.

— Том Нортън — каза го, все едно е философски въпрос, по който е размишлявал усилено. — Много съжалявам за брат ти, Том. Канех се да ти се обадя. А, и Карл Марсалис, разбира се. Досега нямах възможност да ви благодаря, че ми спасихте живота.

— Не бързайте да ми благодарите.

— А. — Измъченото му лице потрепна. — Е, не съм си и въобразявал, че сте се отбили на раздумка.

— Джеф проговори. — Нортън трепереше от силата на емоциите, които беше пренесъл със себе си през целия континент. — „Отклик Скорпион“. Уайоминг. Всичко. Така че не ми разправяй колко съжаляваш, лайно такова. Ти си виновен за всичко това, ти. Заради тебе Джеф е мъртъв.

— Заради мен? — Не личеше да оспорва обвинението. Сърба ръцете си в скута си и ги притисна длан в длан, може би за да овладее страха си. — И си довел своя ангел отмъстител, виждам. Е, логично е, но е редно да ви предупредя, че този стол има…

— Знаем — безизразно каза Марсалис. — И не съм тук заради Нортън. Дойдох заради Севги Ертекин.

— Ертекин? — Ортис смръщи чело, после бръчките се изгладиха. — А, да, нашата служителка, при която пренощувахте в Харлем, след като ви измъкнахме от затвора. Да, тя също почина, нали? Преди няколко дни. Боя се, че напоследък нямах възможност да, следя отблизо…