Ричард Морган - Вариант 13

— Том? Том, аз съм ти брат, за Бога!

Нортън кимна.

— Да. По-добре ни кажи всичко, което знаеш.

— Том, не може сериозно да…

— Севги е мъртва!! — Изведнъж Нортън се разкрещя, тресеше се целият, в главата му нахлу хаотичен набор от спомени за болницата. — Мъртва е, Джеф, мъртва е, защото ти не ми каза истината, по дяволите!

Ръцете на Марсалис не помръдваха от раменете на брат му. Нортън изскърца със зъби, опита се да овладее треперенето, но не успя. Стисна здраво устни. Дишаше тежко.

— Рядко лайно, което си пада по бонобоси — изкрещя. — Така те нарече тя и не сбърка.

— Том, ти не разбираш.

— Така е, не разбираме. Засега — каза Марсалис. Потупа с едната си ръка Джеф по рамото, сякаш да го окуражи. — Но ти ще ни разкажеш.

— Аз… — Джеф поклати глава. — Вие не разбирате. Не мога.

Марсалис вдигна глава и погледна Нортън в очите. Нортън усети как нещо го сритва в стомаха, нещо, от което му се доповръща, но и което странно как го освободи. И кимна.

Чернокожият мъж сложи ръка върху шията на Джеф Нортън и го залепи за облегалката на дивана. Пръстите му се впиха. Другата му ръка се уви около гърдите на Джеф. Джеф изгъгна задавено, замята се и задращи със свободната си ръка по захвата на тринайската. Марсалис стисна размахващата се китка и я задържа настрани. Джеф се гърчеше, мяташе се, но напразно.

— Ти си този, който не разбира — студено каза Марсалис. Със същия тон, само че на кечуа, беше изкарал акъла на Гутиерес, помисли си Нортън. — Някой ще трябва да плати с кръвта си за Севги Ертекин. Някой ще трябва да умре. За момента разполагаме само с теб. Ако не ни дадеш някого другиго, значи ще си ти. Скриеш ли нещо от мен, пичовете от ССР ще измъкнат трупа ти от залива с изпочупени кости и извадени очи.

Нортън гледаше, застави се да гледа. Очите на Джеф го следяха трескаво и умолително, лицето му посиняваше. Ала бавната агония на Севги беше заседнала в главата му, крещеше до пресипване и го заставяше да си седи на дивана и да гледа.

— Ти я уби, Джеф — каза той и в гласа му имаше тихи, логични нотки, като предвестници на неизбежна лудост. — Някой трябва да си плати.

— Онбекенд!

Името излезе от устата му като задавен лай, почти нечленоразделно. Марсалис схвана пръв казаното, докато Нортън още пресяваше смисъла на сдъвканите срички. Тринайската освободи от хватката си гърлото и гърдите на Джеф, а ръката, която беше стиснал за китката, дръпна нагоре и настрани, така че той се свлече по гръб на дивана. Марсалис се наведе през облегалката и натисна с ръка главата на Джеф в тапицерията, с едната буза надолу, после впи кокалчетата си в слепоочието му. Джеф започна да кашля и да се дави, бореше се да си поеме дъх, очите му се напълниха със сълзи.

— Какво Онбекенд? — попита Нортън.

Шеметното усещане за надвиснала лудост не беше изчезнало. Обикаляше го като улична банда. В мъглата на целия този ужас Нортън разсеяно се запита дали това е усещането да си тринайска, това ли трябва да прегърнеш, за да живееш така, както живееше Марсалис, както беше живял Мерин. Зачуди се колко ли е лесно да му отпуснеш края и дали изобщо е възможно да държиш отново юздите след това.

Джеф продължаваше да стене.

— Какво Онбекенд? — повтори. Нортън.

— Добре, ще ви кажа, ще ви кажа, мамка му. — Гласът на Джеф се пречупи. Той спря да се бори. Лежеше на дивана, поемаше си жадно дъх и ронеше бавни сълзи върху тапицерията. — Само ме остави да седна. Моля те.

Марсалис пак погледна Нортън. Нортън кимна. „Брат ми не е нито войник, нито уличен престъпник — беше казал на тринайската предната вечер. — Не притежава тяхната физическа издръжливост и няма да издържи. Остави на мен да водя парада и той ще ни каже всичко, което ни трябва.“

Марсалис издърпа Джеф да седне. После застана до бюрото и скръсти ръце.

— Казвай тогава.

Джеф погледна чернокожия мъж, после брат си. Нортън отвърна твърдо на погледа му.

— Том…

— Чу го какво каза, Джеф. Говори.

Джеф Нортън сякаш се срина. Потръпна силно. Марсалис и Нортън се спогледаха. Нортън вдигна леко ръка в скута си. Изчакай. Джеф разтърка лицето си с две ръце, прокара пръсти през косата си. Подсмръкна шумно, изтри очите си. „Да, поплачи си, Джеф — улови се, че мисли Нортън, с агресивност, която го потресе. — Поплачи си така, както плакахме всички ние. Като Севги и като мен, като Марсалис, и Меган, и Нюинг, и като кой знае колко други. Искаш да си играеш на големия мъжкар ли, братко? Добре дошъл на борда.“

Джеф отпусна ръце. Изстърга слабовата усмивка от дълбоките си резерви и я закарфичи на лицето си. Актьор докрай.