Ричард Морган - Вариант 13

Той кимна, наново изненадан от чувството за другарство и съпричастие, сръчкало го в стомаха.

— Да, като за автобиография става. Но имам още един въпрос, от по-общо естество, който се надявам да ми разясниш.

Уморена въздишка.

— Казвай.

— Защо си правиш труда да се обръщаш към мен? Ти си достатъчно опасна, имаш и необходимите контакти. Винаги си с една крачка пред ССР, и то без да полагаш видими усилия. Защо не отстреляш сама въпросния копелдак? Не е като да не знаеш къде да го намериш, нали така?

Тя се умълча.

— Въпросът ми не беше от сложните, Рен.

— Мисля, че вече ти казах достатъчно. В крайна сметка ти си ловец на глави на ведомост в АГЛОН. Ако ме елиминираш, ще ти платят поредния хонорар.

— Вече знам каква си — грубо каза той. — Да ме виждаш да посягам към „Хааг“?

При последната дума гласът му лекичко потрепери. Рен килна глава, сякаш доловила потрепването. Втренчи отново поглед в ръба на дланта си.

— Направил си кариера, като си предавал себеподобните си. Не виждам какво би те спряло да го направиш сега.

— Рен, ще ти кажа нещо. Дори не съм сигурен, че Лицензът ми още е валиден. — Сети се за Ди Палма и превзетото бюрократично превъзходство, демонстрирано от Агенцията. — А дори да е, възнамерявам да го прекратя веднага щом се върна в Европа.

— Гризе те съвестта, така ли? — Не прозвуча съвсем подигравателно.

— Нещо такова. А сега ми отговори на въпроса. Защо съм ти аз?

Пак мълчание. Карл чак сега усети колко студено е станало. Погледът му току се връщаше на хълмовете по отсрещния бряг и чезнещия в гънките им трафик. Сякаш нещо го чакаше там. Рен продължаваше да мълчи, навярно мислеше трескаво.

— По две причини — каза накрая. — Първо, той най-вероятно очаква да го ударя. Но няма причина да подозира теб.

— На твое място подобен риск не би ме спрял да си свърша работата сам.

— Знам. Но ти си мъжка тринайска. Аз не съм толкова глупава. На мен ми е достатъчно да знам, че той ще си получи заслуженото. Не е нужно да го виждам с очите си.

— Може пък да съм по-умен, отколкото ме мислиш. Може би просто няма да го направя.

Видя усмивката й.

— Е, ще поживеем, ще видим.

— Спомена две причини.

— Да. — Сега беше неин ред да позяпа водата. — По всичко личи, че съм бременна.

Тишината ги връхлетя като тъмна мъгла откъм залива. Звуците на града, утихнали вече, се стопиха до долната граница на възприятията. Карл опря длани на зидания парапет и се втренчи в тях на мъждивата светлина.

— Честито.

— Да бе, мерси.

— От Мерин ли? Или от момчето с мачетето?

— Не знам — и не ме интересува особено. Което важи и за твоите приятели от Агенцията. За тях ще е достатъчно, че майката е вариант тринайсет. Ще ме подгонят с всичките си налични ресурси. Трябва да се махна, Марсалис. Да се измъкна по терлици и да намеря някое безопасно място.

— Така е. — Той скръсти ръце пред гърдите си, потръпна от студения въздух и се обърна към нея. — От друга страна, имаш едно значително предимство пред Агенцията.

— Сериозно?

— Те нямат представа, че съществуваш.

И някъде в главата му прозвуча гласът на Севги Ертекин.

„Татко, той е добър човек. Чист човек.“

Кармен Рен го изгледа с присвити очи.

— Така е. Засега наистина не знаят, че съществувам.

Карл впери отново поглед в отсрещния бряг. Буца затъкна гърлото му. Севги, Неван, другите. Сякаш целият му живот пулсираше скръбно. Въздъхна.

— Няма да го научат от мен.

Беше малко странно да влезе на живо в офисите на фондация „Човешката цена“. Спомените от виртуалния формат се сблъскваха с реалния интериор на приемната и коридорите. Нямаше я Шарлийн, всъщност нямаше жива душа в приемната, а и стените бяха в по-блед и студен нюанс на синьото, отколкото ги помнеше. Декоративната украса също я нямаше, а кресливите плакати на „Земята първа“, заели мястото й в реалния свят, му се сториха избелели и скучни. А и Джеф, когато излезе да го посрещне, му се стори също толкова изхабен.

— В плът и кръв — каза той и преметна за миг ръка през раменете на брат си. — Приятна изненада.

Нортън го прегърна на свой ред.

— Да, само че съм тук по работа, уви. Трябва ми професионалният ти съвет, отново. Това е Карл Марсалис. Марсалис, брат ми Джеф.

Джеф се здрависа с тринайската, без да му мигне окото.

— Разбира се. Трябваше да ви позная от репортажите по новините. Хайде да отидем в кабинета ми.

Тръгнаха по друг коридор, а не по онзи, който Нортън помнеше от виртуалния формат, а и преходът, разбира се, не беше толкова рязък. Минаха покрай врати с евтини пластмасови табели, които даваха представа за ежедневната дейност на фондацията: „посттравматична терапия“, „отдел връзки с бреговата охрана“, „финансиране“… Една от вратите беше отворена и Нортън зърна набита азиатка, която гледаше унесено с празен поглед и пиеше нещо от картонена чаша с крещящо лого. Жената вдигна вяло ръка, когато минаха покрай офиса, но не каза нищо. С изключение на това мястото изглеждаше съвсем пусто.