Франсис Фукуяма - Политичестки ред и политически упадък

Несъответствието между основополагащите принципи и социалната действителност достига критичната си точка през десетилетията преди Гражданската война, когато защитниците на „специфичната институция“ на робството от Юга започват да привеждат нови аргументи, че маргинализацията и поробването на чернокожите са нравствено и политически оправдани. Някои използват религиозни аргументи, други изтъкват „естествената“ йерархия между расите, а трети го защитават въз основа на самата демокрация. Стивън Дъглас в дебатите му с Ейбрахам Линкълн заявява, че не се интересува дали хората ще гласуват „за“ или „против“ робството, а дали ще упражнят своята демократична воля.

Но Линкълн привежда решителен контрааргумент, че една държава, основаваща се на принципите на политическото равенство и естествените права, не би могла да просъществува, ако толерира в крещящо противоречие институция като робството. Както е известно, позорно е, че измина цял век след Гражданската война и премахването на робството, преди афроамериканците най – накрая да спечелят политическите и юридическите права, които им бяха обещани още в Четиринайсетата поправка. Но в последна сметка стана ясно, че провъзгласеното в Декларацията за независимостта равенство е несъвместимо със закони, които ограничават гражданските права.

През следващите години възникват редица други социални движения, в резултат на което се разширява кръгът от хора с естествени, а оттам и политически права – работници, жени, коренно население, както и други маргинализирани преди това групи. Но основополагащият политически ред, утвърден от Славната и Американската революция – изпълнителна власт, която се отчита пред представителната законодателна власт и цялото общество, – се оказва изключително устойчив. Вече никой не си позволява да твърди, че правителството не трябва да се отчита пред „народа“. По – нататъшните дебати и спорове поставят в центъра на вниманието въпроса кои са пълноправните членове на обществото, които притежават компетентността да участват в демократичната политическа система.

ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Другата велика революция от края на XVIII в. избухва във Франция. Тонове мастило са изписани за това преломно събитие, а потомците на застаналите от двете страни на барикадата все още не са намерили решение на някои от непримиримите противоречия, предизвикани от него.

Може да изглежда изненадващо, че много наблюдатели като Едмънд Бърк, Алексис дьо Токвил и историка Франсоа Фюре поставят под въпрос закономерността на революцията, в което мнозина са убедени. Първоначално революцията е вдъхновена от Декларацията за правата на човека и гражданина, която, подобно на американската Декларация за независимост, формулира възгледа за универсалността на човешките права, принадлежащи на всеки индивид по рождение. Но Първата република е краткотрайна. Подобно на болшевишката и китайската революция тя претърпява силна радикализация, вследствие на което левичарите се превръщат в контрареволюционери, основан е Комитетът за обществена безопасност, настъпва режимът на терора, при който революцията изяжда децата си. Този нестабилен процес приключва с външна военна намеса, Термидорианския преврат и най – накрая превратът на 18 брюмер довежда Наполеон Бонапарт на власт през 1799 г.

Насилията по време на революцията и на контрареволюцията пораждат дълбока поляризация във френското общество, в резултат на което осъществяването на поетапни политически реформи, както това се случва в Англия, е много по – трудно постижимо. На Франция тепърва ѝ предстои да преживее Юлската революция от 1830 г., Революцията от 1848 г., окупацията на Прусия през 1870 г. и Парижката комуна преди установяването на по – трайна демокрация с ограничено избирателно право. През този период в много други европейски страни, включително в архи – консервативната Прусия, вече се провеждат демократични избори при спазването на различни ограничителни правила. Франция, която първа тръгва по пътя на демокрацията през 1789 г., значително изостава. А още по – лошото е, че една от последиците от революцията е френското левичарство, което през XX в. е склонно да възхвалява насилието и да подкрепя тоталитарни режими като тези на Сталин и Мао.

Така че въпросът какво постигна Френската революция е основателен. Ако отговорът не е свързан с установяването на демокрация във Франция, то тя оказва голямо, непосредствено и трайно въздействие по отношение на други институции. На първо място тя довежда до разработването и обнародването през 1804 г. на първия съвременен кодекс със закони в Европа – Гражданския, или Наполеоновия кодекс. Второто е създаването на съвременна административна държава, която съблюдава и прилага кодекса. Дори при липсата на демокрация това представлява голям напредък, защото ограничава управленския произвол и допринася за прозрачността на управлението и еднаквото третиране на гражданите. След поражението при Ватерло Наполеон заявява, че Гражданският кодекс е по – голяма победа от всички, спечелени на бойното поле, и в много отношения е прав.