Франсис Фукуяма - Политичестки ред и политически упадък

Развитието на съвременни държави изисква специфични стратегии за трансформиране на политическата организация от основана на семейните и приятелските връзки неперсонална. Китай е първата световна цивилизация, изградила непатримониална, съвременна държава приблизително осемнайсет века преди възникването на подобни политически формирования в Европа. Държавното строителство в Китай се определя от същите обстоятелства, наложили възникването на централизирани държави в ранна съвременна Европа: продължително и повсеместно военно съперничество. Войните стимулират данъчното облагане на населението, създаването на административна йерархия за обезпечаване на армиите и назначаването и повишенията въз основа на заслуги и компетентност, а не на лични връзки. По думите на социолога Чарлс Тили[2]: „Войната прави държавата, а държавата прави войната.“

Модерните държави са принудени да се откажат от назначаването на приятели и членове на семейството за служители. За тази цел Китай въвежда система за изпитване и назначаване на държавна служба още през III в.пр.Хр., макар че тя става рутинна практика при по – късните династии. Арабите и османските турци също използват нови подходи при решаването на този проблем: институцията на роби войници чрез отвличане на немюсюлмански момчета от техните семейства и превръщането им във войници и администратори, лоялни на владетеля и лишени от социални връзки. В Европа проблемът е решен по – скоро на социално, отколкото на политическо ниво: в началото на Средновековието Католическата църква променя правилата на наследяването, което създава трудности на роднинските групи да прехвърлят ресурси на своите разширени семейства. В резултат на което в рамките на едно – две поколения след приемането на християнството от германските варварски племена разширените родствени групи постепенно изчезват. Накрая родството е изместено от по – съвременна форма на социални взаимоотношения въз основата на правен договор, известна като феодализъм.

ВЪРХОВЕНСТВО НА ПРАВОТО

Корените на върховенството на правото, разбирано като правила, които са задължителни дори за най – могъщите политически актьори в дадено общество, са в религията. Само религиозната власт е в състояние да създаде правила, които воините са длъжни да спазват. Религиозните институции в много култури са по своята същност правоприлагащи органи, които отговарят за тълкуването на свещените текстове, превръщайки ги в морална санкция над останалата част на обществото. В Индия кастата на брамините е по – високопоставена от тази на кшатриите – воините, които притежават реалната политическа власт; един раджа или крал е трябвало да получи легитимация от брамин, за да има право да управлява. В ислямския свят правораздаването (шериатът) е в ръцете на независими богослови, известни като улеми; кадиите, или съдиите, прилагат религиозното право. Независимо че първите халифи притежават както политическата, така и религиозната власт, през други исторически периоди халифът и султанът са отделни лица, като първият има право да ограничава властта на втория.

Върховенството на правото е най – институционализирано в Западна Европа поради ролята на Римокатолическата църква. Единствено в западната традиция Църквата възниква като централизиран, йерархичен и притежаващ ресурси политически актьор, който може да упражнява решително влияние върху политическата съдба на крале и императори. Централното събитие, белязало автономията на Църквата, е конфликтът за инвеститурата, започнал през XI в. Този сблъсък изправя Църквата срещу императора на Свещената Римска империя по повод правото му да се намесва в религиозни въпроси. В края на краищата Църквата печели правото да назначава своите свещеници и епископи и се превръща в пазител на възроденото Римско право въз основа на съставения през VI в. „Corpus Juris Civilis“, или Юстиниановия кодекс. Англия развива не по – малко стабилна, но различна правна традиция: общото право възниква след нормандското нашествие от правото на кралския двор. Там то се подкрепя не толкова от Църквата, колкото от първите монарси, които използват умението си да раздават обективно правосъдие като средство за утвърждаване на своята легитимност.

Следователно правото е първата от трите основни институции, възникнали в Западна Европа. В Китай така и не възниква трансцендентна религия и може би поради тази причина не възниква и истинско върховенство на правото. Там възниква първо държавата и до ден – днешен правото не е създавало съществени пречки на политическата власт. В Европа се случва точно обратното: правото предхожда изграждането на модерната държава. Когато от края на XVII в. европейските монарси започват да се опитват да се държат като китайски императори и да изградят модерни, централизирани абсолютистки държави, те се сблъскват със съществуващия правов ред, който ограничава техните правомощия. В резултат на което независимо от своите усилия малцина европейски монарси успяват да се домогнат до характерната за китайската държава концентрация на властта. Единствено в Русия, където Източната църква винаги е била подчинена на държавата, възниква подобен режим.