Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

… За фошизма държавата не е нощен пазач — продължава Мусолини, — който се грижи само за личната безопасност на гражданите, не е и организация с чисто материални цели, като например мирно съжителство, за чието осъществяване би бил достатъчен един управителен съвет; не е и създание на чистата политика без връзка с материалната и сложната действителност на живота на отделните люде и на народите. Държавата, така както фашизмът я схваща и осъществява, е духовен и нравствен факт, защото конкретизира политическата, правната, икономическата организация на нацията…

Държавата възпитава гражданите на гражданска добродетел, дава им съзнание за тяхното предназначение, води ги към единство; съгласува интересите им в справедливостта; предава завоеванията на мисълта в науката, изкуството, правото, човешката общност…» (80–21).

С една дума, фашистката държава е такава всеобхватна, че поглъща цялата дейност и всичките прояви на индивида, включително и самия индивид. Затова той и принадлежи и следователно няма право да иска да бъде свободен от държавата. Държавата, която в представите на фашизма съвпада с народа, нацията, родината и т.н., се грижи за него като рождена майка. И той няма право да иска от нея свобода, както синът не може да бъде свободен от своята майка.

«Държавата, опряна върху милиони индивиди — продължава Мусолини, — както я признават, готови са да и служат, не е тираничната държава на средновековния господар.

… Индивидът във фашистката държава не е унищожен, а е по-скоро умножен, така както в един полк войникът не е намален, но е умножен от броя на своите другари. Фашистката държава организира нацията, но след това оставя на индивидите достатъчно простори: тя е ограничила безполезните и вредни свободи (!!!), а е запазила съществените. Не индивидът, а само държавата може да бъде тоя, който съди в тази област» (80–23).

«В нашата държава на индивида не липсва свободата. Той я притежава повече от усамотения човек: защото държавата го закриля, той е част от държавата. А пък усамотеният човек остава незащитен» (80–35). По тази причина фашисткото правителство не се колебае да съди отделни автори по идеологически съображения. Оттук и омразата към либералната демокрация, която поставя индивида по-високо от държавата. «Либерализмът ограбваше държавата в интереса на отделната личност; фашизмът отново затвърдява държавата като истинска действителност на индивида. И ако свободата трябва да бъде принадлежност на човека, а не на оная абстрактна кукла, за която мислеше индивидуалистичният либерализъм, фашизмът е за свободата. За единствената свобода, която може да бъде нещо сериозно, свободата на държавата и на личността в държавата (13). Щом за фашиста всичко е в държавата, нищо човешко или духовно не съществува; и толкова по-малко има стойност извън държавата. В този смисъл фашизмът е обобщаващ и фашистката държава — синтез и единство на всички ценности — тълкува, развива и дава сила на целия живот на народа (14)» (80–20).

Ако индивидът обаче не е съгласен с политиката на държавата, с нейната идеология и морал, ако той отхвърля нейните грижи и защита и желае да я критикува, да се бори срещу нея, тогава фашистката държава наистина показва «демократичната» си физеономия. Тя пуска в действие всички средства за принуждение — от натиска на масовите организации до концетрационния лагер, — за да го пречупи и вкара в «правилния» път.

Сравнението, което Мусолини прави между индивидите в държавата и войниците в един полк, има по-дълбок смисъл. То не само показва пълното сходство между фашистката държава и казармата, но разкрива и «свободата» на индивидите в нея. Както в казармата съгласно военните устави войникът има свободата само да мисли как по-добре да изпълни заповедта на началника (но без колебание да я изпълни или не), така и индивидът в тоталитарната държава има свободата да мисли как по добре да служи на държавата, да «твори» за държавата.

«В служенето — гласи една от десетте заповеди на германските студенти-националсоциалисти — има повече свобода, отколкото в собствената заповед» (36–68).

Накратко: всичко, което допринася полза за фашистката партия и държава, утвърждава тяхната кауза, е творческа свобода, и, обратно, всичко, което е критически насочено срещу тях, е разрушителна, анархистична свобода или произвол, който не може да бъде търпян от държавата.