Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

«Масата сама, без ръководството на държавата, не може да се произнася по въпросите на управлението, но и много пъти не желае да прави това. А и когато го прави, то е свързано с толкова различни причини и подбуждения, че е невъзможно да се помисли даже какво число на гласовете може да формира някаква национална воля» (112–204).

Резюмирайки своята критика на многопартийния парламент, същият автор посочва два главни недостатъка:

«1. В него „народът участвува не сам, а чрез професионални политици“. Сегашният парламент е съставен от професионални политици, половината от които са там, за да получават прехраната си, обезщетението си за оказани на партията услуги. Болшинството пък от останалата половина е вече преуморено от партийни борби, мисли само за тях и има много малко енергия за ползотворна работа в парламента» (71–205).

2. «Словоборството, партийни борби с почти изключително партизански характер. Ако се отмахне всичко казано в парламентите не по предмета, поставен на обсъждане, всеки парламент би свършил работата си за 3 и по-малко месеца в годината, за която сега и цяла година не му стига» (112–205).

В замяна на това ето «новото», което фашизмът предлага:

«С тази критика фашисткото учение за държавата поставя основите на своя парламентаризъм. Външната форма на парламента се запазва: той и занапред ще бъде носител на законодателната власт (!!!) и неговите членове ще се избират чрез общо гласоподаване.

Премахва се обаче партийността при избирането. Последното се състои от три момента: предлагане на кандидатите за депутати, утвърждаване и попълване на листите за гласуване. Първите два момента са от по-голяма важност от самото гласуване. Затова и държавата трябва да се намеси и да има последната дума по състава на листите. Тя не може да не се интересува кой ще защищава интересите и» (112–205).

Изборите във фашистката държава са само една от многото политически комедии. Логично би било в такъв тип държава изобщо да няма избори, защото успехът на победата е абсолютно гарантиран. Тя никога не може да загуби изборите След като е изградила структурата на тоталитарния режим, тя може винаги да спечели изборите, ако не с пълни 100 процента, то с едно голямо приближение към тях. Например при плебесцит за Саарската област през 1935г. 90 процента от населението гласува за присъединяването към Германия. (71–194); резултатите от плебисцита върху аншлуса на Австрия по официални данни са следните: 99,75 процента с «да» в Австрия и с 99,08 процента с «да» в останалата част на Германия (148–176). Едно сравнение обаче с изборните успехи на нацистката партия при демократичната система на Ваймарската република показва колко подозрителни са тези 99 процента. Всеизвестен факт е, че до идването си на власт нацистите никога не можаха да съберат повече от 37,3 процента от гласовете.

При референдума от 19 август 1934г., когато нацистите поставиха на «народно гласуване» въпроса за обединяването длъжностите на президента и канцлера, немският народ също «единодушно» и «с голямо въодушевление» предостави двете власти в ръцете на Хитлер. За тези 99-процентови гласувания съществуват изказвания, които ни помагат да разберем по-добре характера на изборните победи във фашистката държава (например на районния партиен ръководител на нацистката партия в участъка Берлин — Бранденбург; «Който на 19 август не вземе участие в гласуването, е дезертьор и не може да бъде поданик на Германската империя» (103–109).

Референдумът през март 1949г. в Испания по въпроса, дали след смъртта на Франко трябва да се запази монархията, или не, представя същия спектакъл. Правителството получава над 80 процента от гласовете в полза на монархията, т.е. отговора, който то желае да получи.

Политическите избори в тоталитарната държава са формални, защото са нагласени така, че чрез тях управляващата фашистка върхушка просто се самоизбира.

«По-нататъшна стъпка — четем в материалите на Нюрнбергския процес — в укрепването на полицейския контрол на нацистките заговорници е било свеждането на изборите до чиста формалност, лишена от какъвто и да било елемент на свобода на изборите. Избори в истинския смисъл на тази дума не са могли да се провеждат при нацистката система» (84–580).

Документите, оцелели след капитулацията на фашистка Германия, показват как са минавали изборите, каква е била реалната действителност зад пълното единодушие на избирателите, как са действували онези скрити сили на терора, които нормално излизат като пазители на реда и спокойствието, как казионните организации се превръщат в оръдие на държавната власт, принуждаващо своите членове да гласуват. «Ние разполагаме с пълно досие от крайса Ерфурт (Тюрингия), съдържащо материали във връзка с плебисцита от 1937г. — заяви английският обвинител Максуел Файф на процеса в Нюрнберг. — Щутцпунктлайтерите са били длъжни предварително да съобщят за всички онези лица в техния район, по повод на които те с увереност могат да предположат, че ще гласуват против. СД издава заповеди, адресирани да щутцпунктлайтерите и всички ръководители на отделенията от службата за безопасност. Ръководителите по места са задължени в най-голяма степен да съдействуват на щутцпунктлайтерите» (89–563).