Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Достатъчно е да напомним още за терора през първите месеци след завземането на властта от нацистите. Десетки и стотици хиляди политически противници на режима бяха задържани в училищата и концентрационните лагери без съд и без присъда. Това беше прословутият «превантивен арест», който се извършваше по усмотрение на щурмовашките фюрери, без каквато и да било санкция на съда. Едва след като тези хора бяха натъпкани в затворите, фашистката партия реши да придаде законен вид на масовия терор. Започна се създаването на местните съдилища, които трябваше да предяват обвинения в държавна измяна към онези, които вече много месеци бяха затворени.

Този пример особено нагледно показва взаимоотношенията между съда и терористичния апарат. Макар единият и другият да са органи на фашистката система, последната предпочита да използува терористичния апарат, защото той е по-ефикасен и скъсява пътя към целта, като отстранява всички онези формалности свързани с правораздаването.

Приведените примери свидетелствуват, че фашистката система няма време да се занимава със съдилища, когато трябва да се действува бързо, решително и безпощадно, защото нейната опора е в терора (физически, политически и идеологически). Ако тя допусне само в едно звено на нейната система да се развие процес на «разложение», това може бързо да се разшири върху други звена и по такъв начин да доведе до нейното разрушение. Щом трябва да се бори, правосъдието за нея става излишен лукс, какъвто изрядко се позволява само с пропагандна цел, за да се представи пред света като правова държава, но само при сигурна гаранция срещу изненади. Тогава именно тя организира «публични» процеси, на които присъствува отбрана публика — членове и функционери на фашистката партия, чиновници от службите за държавна безопасност. Информацията, която прониква в пресата, е по съответен начин обработена, за да може обществеността да остане с впечатлението, че съдебната процедура протича при най-строго спазване на законността.

Разбира се, не се допускат чуждестранни кореспонденти на процеса, защото могат да дадат нежелателни преценки за режима: партията не може да позволи друг да информира собствената общественост за събитията в собствената и страна. Лайпцигският процес (1933–1934г.), където чуждестранните кореспонденти имаха свободен достъп, всъщност е едно изключение. Това не беше още типичен фашистки съд, а старият Имперски съд, който нацизмът завари и реши да използува за свои нужди. Съдиите още не бяха членове на фашистката партия, макар че се намираха напълно под нейния контрол. Не случайно веднага след приключването на процеса Имперският съд беше разтурен и на неговото място беше изграден т.нар. «Народен съд», в състав двама съдии и пет функционери на фашистката партия. Типичният фашистки съд, първо, не допуска да присъствуват на процеса чуждестранни кореспонденти, и второ, благодарение на това никога не издава оправдателни присъди (защото всяка оправдателна присъда в условията на тоталитаризма действува обратно като бумеранг). Всеизвестно е какъв грамаден морален и политически удар беше нанесен на нацисткия режим с издаването на оправдателни присъди за Димитров, Танев и Попов. След като представителите на Коминтерна не бяха подпалвачи, значи техните противници — националсоциалистите — са подпалвачите!

Именно по тази причина нацистите не се решиха да организират втори Лайпцигски процес над Е. Телман, макар многократно да се законваха. Един процес срещу вожда на компартията, за да получи признание на публичен процес в очите на световната общественост, трябваше да бъде най-малко в същата степен публичен като този в Лайпциг. Но кой би могъл да се съмнява, че Телман щеше да се държи също така твърдо и нападателно, както Димитров? Следователно имаше всички основания да се предполага, че процесът ще се обърне срещу неговите организатори. От друга страна, нацистите не виждаха политически смисъл да организират традиционен фашистки съд над Телман, защото световната общественост щеше да го заклейми като най-цинична политическа разправа. А самите организатори не можеха повече нищо да спечелят вътре в страната, след като Телман и без това беше техен пленник. Следователно, щом юридическият път губи значение, трябва да се действува с полицейски средства.

От гледна точка на отделната гражданска личност във фашистката държава подчиненото положение на съда спрямо полицията се представя като един омагьосан кръг, от който не може да се излезе. Полицията е институтът, който в най-голяма степен потъпква личните и политически свободи на гражданите. За да се оплаче от произвола на полицията, например от гестапо, гражданското лице трябва да се обърне към съда, към съдебните органи. Но тъй като съдебните органи са напълно зависими от полицейския апарат, той фактически отново попада под ударите на полицията. Или оплакващият се, търсещият справедливост гражданин отново се оказва изправен пред онази държавна институция, от която се оплаква. Палачът става и усъдият. «Разни хора често се оплакват от мнимите ексцесии на щурмоваците… — писа „Фьолкишер Беобахтер“ в броя си от 26 август 1933г. — Във всеки случай първата инстанция, към която следва да се обръщат с такава жалба, е местният отряд на щурмоваците.» Щурмоваците вършат престъпления, щурмоваците въздават справедливост на своите жертви!