Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Печалната равносметка от културната политика на фашизма не е поради безгрижието или незаинтересоваността на държавата, както понякога се мисли. Напротив, тя е резултат от прекалено големите «грижи» на държавата и фашистката партия. Нейните политически вождове стигнаха дотам, да предписват на художниците и литераторите от какво да се вдъхновяват, какво да изобразяват и как да го изобразяват, за да бъде признато от режима за изкуство.

Когато Хитлер «напада» немските модернисти, между другото изрича и една вярна фраза, че «геният не е безсмислен». Той обаче пропуска да спомене и за другата страна на гения — «че той не може да бъде ръководен». Защото онзи, който претендира да го ръководи, трябва да е по-гениален от него. Геният няма нужда от наставници.

Политическата структура на тоталитарната държава е несъвместима с демокрацията. Абсолютната централизация на властта прави невъзможно приложението на основния демократичен принцип при изграждането на държавата: разделението на властите . Формално тя запазва трите власти (законодателна, съдебна и изпълнителна), доколкото запазва парламента, правителството и съда като държавни органи. Но това е само формално, тъй като поради срастването на държавата с фашистката партия последната има пълен контрол над трите власти. Практически и парламентът, и правителството, и съдът се състоят от членове на фашистката партия, които тя контролира организационно като нейни членове. Следователно и трите власти стават своеобразни звена на фашистката партия подобно на партийните органи. Затова тя гледа на тях като на органи, предназначени да провеждат нейната политика в държавата и гражданското общество.

Или ако се опитаме по-цялостно да представим нещата, получава се следната картина: една държава, която е формално изградена подобно на буржоазната република със строго спазване на принципа за разделяне на властите. Но над цялата държава с нейните три власти и съответните на тях органи стои фашистката партия начело с нейния несменяем водач. Тя контролира неограничено трите власти, цялата държавна машина. В същото време никой не може да контролира самата партия — нито държавата, нито масовите организации, нито гражданското общество. Тя извежда своята власт от народа въобще, както монархът извежда самовластието си от бога.

Получава се тавтология в движението на властта. Тъй като правителството, парламентът и съда изпълняват директивите на фашистката партия, т.е. провеждат една и съща политика и еднакво са безвластни пред партийното ръководство, фашистката държава в реалния политически живот започва да избягва този формализъм, като прихвърля ударението върху изпълнителната власт. След като въпросите не се решават от парламента, правителството и съда, а от ръководството на фашистката партия, ролята на трите държавни власти става чисто изпълнителна. Или, което е все същото, единствената държавна власт, запазваща реалната си роля е изпълнителната власт.

С оглед избягването на тази аномалия и за по-голяма оперативност, в работата на държавния апарат фашистката партия оторизира изпълнителната власт с правото да упражнява законодателни функции. Така правителството получава правото да издава закони, ставайки и законодателна власт . А органът на законодателната власт — парламентът придобива формално значение и се използува за пропагандиране на мнимата демократичност на режима.

Правителството на Хитлер, след като получи на 24 март 1933г. от Райхстага Закона за изключителните пълномощия, съгласно които «Имперските закони могат да се издават и от имперското правителство» (103–94) — с този акт самият Райхстаг беше елиминиран като законодателен орган. Впоследствие всички закони със съдбоносно значение за фашистка Германия се издаваха от Хитлер. Неговото правителство е класически пример как фашистката държава дава законодателна власт в ръцете на изпълнителната и с това погазва напълно принципа за разделението на властите. След 24 март 1933г. Райхстагът служеше като трибуна на партийния водач Адолф Хитлер, от която той произнасяше своите пропагандни речи пред чуждите дипломати и журналисти.

Седем години преди това същата история се разигра с правителството на Мусолини. След прокарването на «изключителните фашистки закони» през 1925–1926г., в резултат на което фашистката партия установи еднопартийна система и завладя напълно държавната машина, режимът даде рязко предимство на изпълнителната власт пред законодателната, или по-точно — предостави законодателни функции в ръцете на изпълнителната власт. Правителството можеше да решава въпроси, които по-рано са били изцяло от компетенцията на парламента. Първите си «реформи» в това напровление италианският фашизъм осъществи чрез промулгирането на два закона: а) Закона за правата и задълженията на шефа на правителството, първия държавен секретар и б) Закона за правата на изпълнителната власт да издава правни норми. С това ролята на парламента като законодателен орган бе сведена до нула.