Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Самият Хитлер неведнъж е подчертавал ролята на терора в неговата система на управление. В неговите разговори с гаулайтерите във вилата му в Брехтесгаден той заявява: «… аз ще засея терор с внезапна употреба на всички мои средства за разрушение. Терорът е най-мощното политическо оръжие и аз няма да се лиша от него под предлог, че той дразни някои глупави еснафи. Успехът зависи от грубия удар, който ужасява и деморализира… И ако има между вас страхливци, които се дразнят от това, нека да отидат да живеят в манастирите при калугерите. За тях няма място в моята партия» (52–43).

Схемата «национален водач — фашистката партия — държава — гражданско общество» не е истинският път на движението на властта. Илюзията, че фашистките водачи управляват страната, като се опират директно на фашистката партия, идва от пропагандата, която в стремежа си да представи една широка социална база на режима прекалено много изтъква ролята на фашистката партия в управлението на страната. Всъщност фашистките водачи управляват, като се опират главно на системата на терора, т.е. на онази богато платена и въоръжена част от фашистката партия, която е материално заинтересована от укрепването на властта. Фашистката върхушка не може да се опира главно на фашистката партия, защото по своя социален състав тя е твърде разнообразна, с грамадни различия в материалното положение на нейните членове, от което неизбежно се пораждат различия в настроенията, чувствата, мислите. Не може един работник, членуващ във фашистката партия, да мисли еднакво с хората от върхушката, които получават стократно по-големи заплати и са отрупани с привилегии; не може интелектуалецът и офицерът, произлизащи от стар аристократичен род, да имат еднаква психология с тази на партийтия функционер парвеню. Най-после между отделните представители на върхушката също има съперничество (например Хитлер — Грегор Щрасер или Хитлер — Рьом), което при определени условия може да доведе до заговор и смяна на ръководството.

Ето защо върхушката не може да се опира непосредствено върху фашистката партия при нейната многочисленост и социална пъстрота. Да не забравяме, че т.нар. «фашистко общество» е все пак едно дълбоко разслоено класово общество. Тези особености крият опасни изненади — заговор, вътрешнопартийна опозиция и пр.

За да ги избегне, върхушката се опира непосредствено на политическата (тайната) полиция и едва посредством нея върху партията и държавата. Защото, ако например в партията възникне опозиция, ръководството няма да спори с нея, няма да я убеждава в своята правота чрез политическа дискусия, а ще я смаже незабавно посредством апарата за насилие.

По такъв начин полицейският апарат става най-довереният орган на фашистката върхушка, най-здравата и политическа опора. За изпълнението на тази си роля терористическия апарат получава съответно най-голяма власт, широки пълномощия да действува от името на върхушката.

При този механизъм на действие — а той не може да бъде друг, съдът и прокуратурата, естествено, остават малко встрани. Съдът е свързан с известна публичност и бавност на действията, които понякога са фатални, а за фашистката диктатура са нужни преди всичко бързина и незамисляща се над нищо решителност.

По тази причина във фашистката държава правосъдието обикновено действува след полицията. Със задна дата то оправдава и облича законообразна правна форма това, което вече е извършено от терористичния апарат. И понеже правосъдието е подчинено на полицията, то оправдава всички нейни действия. Ако то се обяви против едни или други действия на терористичния апарат, то би нарушило реалното съотношение на властите при фашистката държава, което е недопустимо. По същата причина всеки, който е попаднал в ръцете на полицията, е виновен, защото обратното би могло да означава, че полицията върши противозаконни или незаконни действия, което от гледна точка на интересите на фашисткия режим е недопустимо.

Историята на националсоциалистическата държава и партия изобилствуват с такива примери. Достатъчно е да припомним т.нар. «Рьомов пуч». Само за една нощ на 30 юни 1934г. бяха изклани наколко хиляди оберфюрери на СА, защото бяха заподозрени в подготовка на заговор против ръководството на нацистката партия, макар за подобно подозрение да са липсвали основания. Операцията е проведена от най-надеждната политическа опора на нацистката върхушка — отредите на СС. Няколко месеца по-късно съдът въз основа на «доказателствата», дадени от СС, потвърди, че действително е бил подготвян заговор и неговото ликвидиране е трябвало да стане бързо и енергично. С това беше юридическо оправдано едно от най-отвратителните кланета в историята на Германия.