Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Във фашистката държава не може да има демокрация, защото демокрацията и тоталитаризчът са органически враждебни и несъвместими като принципи. Самата структура на фашистката държава не позволява демокрация, доколкото абсолютно подчинява на себе си отделната човешка личност и я лишава от всякаква възможност за самозащита.

За фашизма висшите политически ценности са фашистката партия и държавата, а всичко друго е подчинено на тях, задължено е да им служи. Отделната индивидуалност, личността на отделния гражданин е принесена в жертва на «фашистката общност» и намира своето право на съществуване само доколкото и служи или най-малкото, доколкото и се подчинява.

Приема се, че фашистката партия и държавата като «общности» най-пълно изразяват общите интереси на гражданите, сливайки се с тях. Следователно те са тъждествени с понятията народ, нация, родина и пр. Оттук произтича заключението, че между държавата и отделния гражданин не може да има противоречия, и ако въпреки тази «логика» се появи нещо подобно, виновни са гражданите и противоречието трябва да се решава за тяхна сметка.

Изобщо принципът на тоталитаризма е: пълно подчиняване на индивида, на частното на «общността»; безразделно господство на «общността» над отделното.

Точно противоположен смисъл има традиционната демокразия, каквато и да е нейната класова природа и ограниченост: тя поставя ударението върху отделното, индивидуалното. За нея политическа ценност е отделната гражданска личност и всички други ценности от по-общ порядък, като държавата, политическите партии, масовите организации, са призвани да и служат, да подпомагат нейното изграждане и опазване и преди всичко опазване на гражданските и политическите свободи.

Като въздига отделната гражданска личност в ранг на висша политическа ценност, демократичният принцип излиза от съображението, че развитието и разцветът на обществото (не на държавата) се основава на разцвета на индивидуалността на гражданите. Развито, богато и многообразно може да бъде само общество, което се състои от свободни и многостранно развити личности.

За илюстрация на противоположността между тоталитарния и демократичния принцип в изграждането на държавата можем да приведем древния пример с Атина и Спарта. Макар Спарта да не е била тоталитарната държава точно в смисъла на XX век, нейният основен принцип е по същество тоталитаррен. При нейния военен строй отделната личност е била изцяло подчинена на държавата, считало се е, че основното предназначение на гражданите е да служат на държавата, изграждайки от себе си твърди и закалени войни. И целият духовен живот, цялото мислене на индивида е било подчинено на тази цел.

На тази основа Спарта е достигнала големи успехи във военното дело и се е нареждала между най-мощните във военно отношение гръцки държави. Но това е всичка. В областта на културата нищо не е създала.

В противоположност на нея Атина, другата голяма, гръцка държава, в която процъфтява робовладелската демокрация, е създала всички условия за разгръщането на отделната индивидуалност сред свободните граждани. В нея по думите на Хегел «… геният свободно можел да въплъщава своите концепции — и тоя принцип създал тия велики художествени творби на изящните изобразителни изкуства и безсмъртните произведения на поезията и историята» (126–389).

Предоставяйки пълна свобода на творците, Атина като магнит е привличала духовете на целия гръцки свят: Есхил, Софокъл, Аристофан, Тукидит, Диоген, Аполонийски, Питагор, Анаксагор и други малоазийци. По такъв начин тя става столица, седалище на културата в целия гръцки свят.

И това е естествено — демокрацията, широките граждански свободи, които тя предоставя на индивида, са най-добрата почва за разцвета на отделната личност, а оттам и за развитието на обществото, което се крепи върху нея.

По същата причина никоя фашистка държава през ХХ век не създаде почва за велики образци на литературата и изкуството, на културата въобще. Само във военизираните сфери на науката и техниката фашистката държава може да излезе пред другите страни и да зарегистрира значителни успехи, експлоатирайки едновременно талата на хиляди учени и на милионните маси. Хитлеристка Германия беше отишла далеч напред в производството на ракети за близко и далечно действие (Фау 1 и Фау 2), тя беше на път непосредствено преди края да създаде атомната бомба. Италия с нейните сравнително ограничени национални възможности също достигна някои успехи в облостта на военната авиация. Но нито германският, нито италианският, нито пък испанският фашизъм не оставиха в общочовешкия културен фонд поне едно крупно произведение на изкуството.