Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Тоталитарната държава на Франко също илюстрира този принцип. Макар изминалите три десетилетия от гражданската война да бяха изменили много неща, властта продължаваше до последния момент да разделя изкуствено населението на победители и победени, раздувайки взаимната им омраза. Това винаги е правело силно впечатлиние на онези, които са изучавали фашистката държава. Ейбл Плен пише: «Раните, нанесени от гражданската война, се държаха разтворени по този и безброй други начини, отговорността за които министърът на правосъдието Аунос, бивш посланик в Аржентина, толкова горещ крепител на Фалангата, колкото и американофоб, тайно приписваше на военните. Те от своя страна стоварваха вината върху големците от Фалангата, които на свой ред претендираха, че са безпомощни поради исканията на провинциалните фалангисти. Провинциалните шефове, разбира се, се позоваваха на заповеди от Мадрид.

Въпросът за отговорността на продължаващия терор беше във всеки случай само академически. Всички групировки около Франко наливат масло в огъня на злобата и преследванията» (93–126).

За да се разбере необходимостта на тоталитарната държава от постоянна опасност като претекст за поддържане на напрежението, нека да направим един разбор на случая с Испания. Да допуснем, че пропагандата на Франко не насъскваше «победителите» срещу победените, не разгаряше омразата срещу тях. Само десет години след приключването на гражданската война, т.е. някъде към 1949г., помирението и дори съюзът между победители и победени щеше да бъде факт. Защото като се изключат фалангистката върхушка и високопоставените чиновници от държавната йерархия, огромната маса «победители» нищо не получи от победата. В края на краищата те се оказаха в същото положение, в каквото бяха поставени техните жертви — победените. Но един такъв съюз (или просто самото помирение) би поставил под въпрос необходимостта от съществуване на терор и диктатура, би подкопал тоталитарната система на генерал Франко.

Нормално всяка демократична държава след една тежка гражданска война би приела курс на постепенно изглаждане на противоречията, за национално помирение, тъй като перманентната гражданска война винаги ще я заплашва с унищожение. При тоталитарната държава обратно, духът на гражданската война е необходим за нейното съществуване. Тъй като по самата си структура е терористична и не може да съществува без терор. За да не се разложи, тя трябва непременно да намери обект за този терор (защото терористичен апарат, който не тероризира, се разлага).

Когато традиционната вътрешна опасност се износи морално като претекст, фашистката държава прибягва до прословутата външна опасност. Някоя съседна страна или група страни с различна идеология, с която тя е във вражда, биват обявени за реална опасност. За да избегне «опасността», фашистката държава увеличава своите въоръжения и затяга в преса политическия живот. Външната и вътрешната опасност не трябва да се разглеждат изолирано. Обикновено външната опасност е претекст за удар върху определени сили вътре в страната. Те биват обявени за агентура на дадена страна, или страни, в които режимът вижда опасността отвън.

Хитлеристка Германия например дълго време обявяваше за външна опасност «болшевизма», който заплашвал да завладее Европа и да погълне Германия. След като това беше провъзгласено, лесно беше да се ударят всички сили в страната, придържащи се към марксическата идеология (комунисти и социалдемократи), третирани като «пета колона» на болшевизма в Германия. На тази основа нацизмът оказваше силен натиск не само в страната, но и навън: чрез опасността от изток той шантажираше западноевропеските страни.

Италианският фашизъм виждаше външната опасност в «плутократическия» строй на Франция и Англия. Затова официалната критика бе насочена срещу буржоазната демокрация, а вътре в страната се води свирепа борба срежу поклонниците на «западната плутокрация». Например в Италия през 1938г. се води идеологическа кампания против «чуждото влияние» и «буржозните привички». Един от най-активните привърженици на мероприятията на фашисткия режим де Стефани пише по това време: «Много още може да се направи в областта на нематериалния импорт: начина на мислене и начина на живот, екзотичните привички, които ние усвояваме… Фашисткият режим трябва да контролира не само импорта на стоки, но и импорта на идеи и начина на живот» (44–112).