Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Чрез външната опасност тоталитарната държава в известен смисъл «убива с един куршум два заека»: първо — внушава страх на основната маса от населението и го принуждава да се обединява политически около нея, второ — създава атмосфера, благоприятна за изолиране и ликвидиране на едни или други свои противници. Единството на народа в тоталитарната фашистка държава се основава на страха не само от нейния терористичен апарат, но и от онези преувеличени външни опасности, които тя посредством монополната си пропаганда успява да му внуши.

В новелата си «Как е строена Китайската стена» Ф. Кафка гениално е предугадил тази черта на бъдещата тоталитарна държава. Изглежда почти невероятно, преди идването на фашизма на власт и консолидирането му в държава един белетрист е предугадил толкова вярно една от нейните основни черти — спекулациите с външната опасност. Всички строят Великата китайска стена, за да предпазят страната от опасността, която идва от север. Всички говорят за опасността от север: стари и млади, родители и деца, учители и ученици, граждани и селяни, военни и цивилни. Специалистите историци пишат трудове, в които доказват съществуването на опасността от север. Челият народ живее с мисълта за «северната опасност». Но когато вече стената е завършена, оказва се, че такава опасност… не съществува. «От кого е трябвало да ни защищава Великата стена? От северните народи. Аз съм родом от Югоизточен Китай. Никакъв северен народ нас не може да ни заплашва.

… Ако работата е такава, защо напускаме родните си места, рекичката и мостовете, майка и баща, ридаещата жена, децата, които трябва да се възпитават, и отиваме на училище в далечния град, а мислите ни са устремени още по-нататък — към стената на север? Защо?» (48–544 и 545).

Причината за построяването на Китайската стена, както и мнимата опасност от север, с която се мотивира строежът, са всъщност измислен претекст да се обедини народът. Но това е претекст, който въздействува най-силно върху националното съзнание.

Разбира се, в повествованието на Кафка това е идея, която си пробива път несъзнателно, спонтанно, независимо дори от самия император, докато в тоталитарната държава на XX век тя се насажда съзнателно и планомерно отгоре.

От север или от юг, от изток или от запад, на нея и е нужна някаква опасност.

Фашизмът дойде на власт с претенцията, че създава една демокрация по-масова и реална от тази на «либералната държава» — демокрация, която уж «не се израждала в най-лоша плутокрация». «Берлинер Тагеблат» в броя си от 7 юни 1933г. писа за националсоциализма: «Хитлеризма е най-демократичното движение в Германия, което е съществувало през последните петдесет години» (103–105).

Гьобелс в реч, произнесена на 26 февруари 1937г. пред масово събрание в Кьолн, обяви, че «в Германия истинската демокрация е вече реална действителност, в която цялата нация свободно изразява своята воля…» (106–115, 116).

Мусолини в «Учението на фашизма» също писа, че фашистката държава представлява «организирана, централизирана, властна демокрация» (112–17).

Хитлер с особено настървение се нахвърля да критикува западната демокрация, от която по неговите думи се ползува само «един тънък слой капиталисти, докато мизерията на народните маси е много по-гляма, отколкото другаде» (128–376). В речта си пред работниците от оръжейните заводи на Берлин, произнесена на 10 декември 1940г., той напада либералния Запад точно в тизи смисъл: «В англо-френския свят съществува така наречената демокрация. С други думи, там народът упражнява властта, следователно народът трябва да има също така възможността да изразява своите мисли и желания. Обаче при по-близко разглеждане на този проблем става ясно, че народът сам по себе си няма никакво убеждение и че последното, разбира се — както е това навсякъде — се създава изкуствено. От решаващо значение тогава е: кой просвещава народа и кой го възпитава?

А в действителност ув тези страни управлява капиталътт, сиреч група от няколкостотин човека, които притежават несметни богатства и поради особената структура на техния държавен живот по-малко или повече са независими.

Те казват: „Тук имаме свобода!“, и под това разбират преди всичко свободно стопанство, а под свободно стопанство разбират не само свободно придобиване на капитала, но и преди всичко неговото свободно използуване.

Или: да бъдат свободни от всякакъв държавен, сиреч народен контрол както при придобиването, така и при използуването на капитала. Това е същността на тяхното понятие за свободата» (128–374).