Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Армията обаче не е толкова надеждна, тъй като по силата на общата военна повинност в нея постъпват всички, които са достигнали определена възраст, без оглед на политическата им активност. Нещо повече — тя става опасна като потенциална опозиция при тежки за държавата условия (война, вътрешна криза и пр). Заплахата произтича от това, че тя е по многочислена от полицията, а като ударна сила стои несравнимо по-високо нея (от полицията). Армията разполага с модерно и тежко въоръжение — танкове, бронирани коли, самолети. При опит за преврат полицията никога не може да устои на нейната ударна сила.

Точно това кара фашистката партия да държи армията под най-строг контрол. Той се осъществява посредством редица мерки: систематична обработка на редовия състав в духа на партийната идеология на фашизма, създаване на офицерски кадър, предан на фашистката партия, назначаване на военен министър — безличен и безусловно покорен на партийното ръководство. Добре организираната шпионска мрежа за следене настроенията сред офицерския състав завършва системата за тотален контрол над армията.

Епизодът с «Рьомовия пуч» е подходяща илюстрация на този принцип. Политическите ръководители на нацистката партия — Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Хес и пр. се изплашиха от мощта на военните ръководители (Рьом, Хайнес, Карл Ернст, Хайзе, Ширети, Хайдебрюк), които пред 1934г. разполагаха с 4–5 милиона щурмоваци. Затова те не се съгласиха СА да бъде превърната в редовна армия, а нейният команден състав — в генералитет. Защото ръководителите и редниците на СА бяха предани повече на Рьом, техния организатор, отколкото на Хитлер. При това положение, ако СА беше превърната в редовна армия, а Рьом — в неин главнокомандуващ, нацистката партия щеше да има в лицето на СА една сила, която постоянно ще я държи в шах, а в критични моменти може и да я свали. Това обстоятелство предреши събитията от 30 юни 1934г. (т.нар. «нощ на дългите мечове»). Трябваше СА да бъде унищожена като организирана сила, способна да действува независимо от партията. А това можеше да стане, като се изтреби физически командният състав и се разформироват онези съединения на СА, които са показали в някаква степен опозиционно настроение спрямо политическите ръководители на НСДАП. Всъщност политическото ръководство се изплаши най-много от искането на щурмовашката маса да се проведе вторият етап на «националсоциалистическата революция», като се национализира едрата капиталистическа промишленост, както беше предвидено в точка 13 от програмата на НСДАП.

След тези събития СА беше поставена под постоянния и всеобхватен контрол на нацистката партия, а на щурмоваците беше «разяснено», че втори етап на «революцията» няма да се провежда. В това отношение е много характерно изявлението на началник-щаба на СА Лютце, направено през 1936г. пред дипломатическия корпус в чуждестранната преса: «Когато аз заявявам от самото начало, че задълженията, поети от СА, са същите, каквито са и задълженията на партията, и обратно, аз имам предвид само това, че СА счита програмата на партията своя собствена програма. СА не може да бъде независима от националсоциалистическото движение и може да съществува само като негова съставна част. В структурата на партията СА представлява от само себе си отред нейни защитници, нейна боева ударна група, към която, изразявайки се с езика на политиката, принадлежат най-активните членове на движението. Задачите на СА са задачи на партията и обратно» (89–591).

Че при фашистката система армията действително е най-опасната за партията организирана и въоръжена сила, която в определен момент може да я събори от власт, се потвърди в опита за преврат на 20 юли 1944г. Този преврат не успя само поради изключително ограниченото политическо мислене на немските генерали, част от които не се реши да престъпи клетвата си пред фюрера или пък сама не беше свободна от онези идеологически принципи, които нацизмът беше успял да втълпи на народа до степен на предрасъдъци.

Но така или иначе, исторически факт е, че само армията може да се зарегистрира като сила, способна да се противопостави на нацистката партия и да я събори от власт. В този смисъл показателен е самият план за преврата, предвиждащ арестуването а) на партийния апарат, и б) на онази част от политическата полиция, на която непосредствено се опира партияга — гестапо и СС.

Падането на Мусолини през юли 1943г. илюстрира оше по-убедително същата закономерност. Дучето фактически бе съборен от неговите генерали, които представляват най-могъщата въоръжена сила — армията. «Големият фашистки съвет, който не бе свикван от 7 декември 1939г., се събра на 24 юли 1943г. и след 10-часово непрекъснато разискване, с 19 гласа, срещу 7, бе решил да покани Мусолини да поиска от краля да поеме заедно с действителното (не Мусолиновото) военно командуване върховния почин на решения, които му дават нашите институции» (45–736).