Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

По всичко изглежда, че числото на участниците в съпротивителните групи не надхвърля цифрата «няколко хиляди» души, което за мащабите на една страна като Германия е повече от скромно. Разбира се, това съвсем не накърнява престижа на ГКП, нито героизма на тези фантастично смели хора, водили борба в деветия кръг на ада. Но то показва, че организирането на масова въоръжена борба против тоталитарния режим, която би могла да постави под въпрос неговото съществуване, е невъзможно. Достатъчно е да споменем, че ГКП — тази без всякакво съмнение най-революционна партия, която до 1933г. водеше след себе си внушителна маса работници (ако се съди от изборите във времената на Ваймарската република), също не можа да възстанови своята организационна мрежа в национални рамки, а трябваше да се ограничи с отделни конспиративни групички.

Да се мисли, че в Хитлерова Германия не е съществувало значително число хора, враждебно настроени спрямо режима и готови да се борят за неговото събаряне, е повече от наивно. Но те не са пристъпвали към действие, защото са съзнавали обречеността на тяхната борба срещу нацизма. В условията на пълна липса на публичност дори героизмът губи смисъла си, тъй като не може да стане достояние на обществеността, за да послужи като пример за подражание или пропаганда на определени противодържавни идеи.

Попадналите в лапите на гестапо завинаги остават негови пленници. За тях нищо не се съобщава и никой нищо не знае. Те бавно, но сигурно угасват зад дебелите стени на подземията. Ялмар Шахт, един от създателите на фашистка Германия, който през последните години от нейното съществуване сам попадна в концлагер, в показанията си на Нюрнбергския процес изказа интересно съображение по този въпрос: «Каква полза от мъките, принесени в борбата против терора, ако нямаше възможност да бъдат обнародвани и по такъв начин да служат за пример на другите» (84–590).

Това е вероятно главната психологическа причина за отсъствието на масова борба против нацистката държава. С нея се обяснява и странното на пръв поглед положение: от една страна — маса недоволни, опозиционно настроени спрямо държавата хора, недоволствуващи и критикуващи в интимна среда режима при неговото разложение, а, от друга страна — отсъствие на реална съпротива, на действителна борба.

И така, фашистката държава трудно може да бъде съборена отдолу, по пътя на въоръжено антифашистко въстание, организирано и ръководено от леви сили. Преди всичко такава сила едва ли може да бъде добре организирана и въоръжена. Със своя гигантски терористичен апарат, с тоталния шпионож, тоталната идеологическа пропаганда и тотално обхващане на населението в казионни масови организации държавата унищожава всякакви форми на съпротива още в зародиш, преди да са успели да придобият масов характер и да станат реална заплаха за нея. Ако в една фашистка държава стане възможно организирането на масова въоръжена съпротива, нещо като партизанско движение, този факт може да означава само едно: че тя е престанала да бъде тоталитарна и е деградирала до нивото на обикновена военна диктатура или че никога не е била такава и само в някои елементи е заимствувала от арсенала на фашистката система.

При фашистката диктатура конспирацията изразява едно непреодолимо противоречие: колкото по-дълбоко е замаскирана, толкова по-малко са шансовете и да бъде разкрита. Но така тя се отдалечава от реалната си цел — завоюването на масите, чрез които трябва да бъде съборен режимът. От друга страна, колкото по-широка е масовата работа, чрез която се приближава до целта си, толкова по-големи стават шансовете конспирацията да бъде разкрита и ликвидирана от терористичния апарат на фашистката държава.

Фактически във фашистката държава има три въоръжени и организирани сили, които при определени условия биха могли да се сблъскат или да действуват самостоятелно: фашистката партия, полицията и армията. При нормални условия те се намират в отношение на съподчинение: полицията (формена и тайна) и армията са подчинени на фашистката партия. От друга страна, полицията и армията са двете главни опори, на които се крепи партията във фашистката държава. Полицията се рекрутира от политически предани и обвързани с режима хора. В известен смисъл тя представлява въоръжената част на фашистката партия. Затова тя е нейната най-здрава политическа опора.