Джон Гришэм - Таен свидетел

Вижте, Ранди, аз не съм ченге и не ме бива много в шпионските игри. Готова съм да се срещна с вас, да се поздравим и така нататък, но ако в рамките на следващата минута не науча истинското ви име, си тръгвам.

Дадено.

Лейси прекъсна разговора и промърмори:

— Дадено.

Малкото пристанище беше пълно с моторници и рибарски лодки, които се прибираха или отплаваха. Дълъг понтон изсипваше на брега шумна група туристи. Един ресторант досами водата все още беше много оживен. Екипажите на чартърните корабчета миеха палубите и се подготвяха за следващото пътуване.

Лейси закрачи по пристанището и се заозърта за лицето на човек, когото всъщност никога не беше виждала. Един застаряващ гларус, застанал до колонка за гориво, й махна леко и кимна. Лейси кимна в отговор. Беше около шейсетте, с дълга прошарена коса, която се подаваше изпод панамената му шапка. По шорти, сандали, крещяща риза на цветя и с типичната загрубяла кожа на човек, който прекарва прекалено много време на слънце. Очите му бяха скрити зад тъмни авиаторски очила. Той пристъпи напред усмихнат и каза:

— Вие сигурно сте Лейси Столц.

Тя пое ръката му и отговори:

— Да, а вие сте?

— Казвам се Рамзи Микс. Радвам се да се запознаем.

— И аз. Трябваше да се срещнем по обед.

— Извинете ме, имах неприятности. — Той кимна към голяма яхта, завързана в края на кея. Не беше най-дългата в пристанището в момента, но почти. — Може ли да поговорим там? — попита мъжът.

— На яхтата ли?

— Да, по-уединено е.

Лейси прецени, че не е уместно да се качва на яхта с напълно непознат човек, затова се поколеба, но преди да отговори, Микс попита:

— Кой е чернокожият? — Гледаше към Кинг Стрийт.

Лейси се извърна и видя как Хюго небрежно следва група туристи и се приближава към пристанището.

— Мой колега — отговори тя.

— Нещо като бодигард?

— Нямам нужда от бодигард, господин Микс. Ние не сме въоръжени, но приятелят ми е способен за нула време да ви метне във водата.

— Да се надяваме, че няма да се наложи. Идвам с мир.

— Радвам се да го чуя. Ще се кача на яхтата ви само ако тя остане на мястото си. Заработи ли двигателят, срещата ни приключва.

— Дадено.

Лейси го последва по кея. Подминаха редица платноходки, които сякаш не бяха излизали в открито море от месеци, и се запътиха към неговата яхта, находчиво наречена „Конспиратор“. Той се качи на борда и протегна ръка да й помогне. Под брезентовата тента на палубата имаше малка дървена маса с четири сгъваеми стола. Той махна към масата и каза:

— Добре дошли на борда. Заповядайте, седнете.

Лейси се огледа и попита:

— Сами ли сме?

— Ами не съвсем. Имам приятелка, която обича да плава с мен. Казва се Карлита. Искате ли да се запознаете с нея?

— Само ако е важно за разказа ви.

— Не е. — Микс гледаше към началото на кея, където Хюго се беше облегнал на парапета и му махна, сякаш да му покаже, че наблюдава всичко. Микс махна в отговор и каза: — Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отговори Лейси.

— Имам ли основание да смятам, че това, което ще ви споделя, много скоро ще стане достояние и на господин Хач?

— Той е мой колега, работим заедно по някои случаи, вероятно ще работим и по този. Откъде знаете името му?

— Имам компютър. Проверих в уебсайта на Комисията по съдийска етика. Между другото, трябва да го актуализирате.

— Да, знам. Бюджетни съкращения.

— Името му ми е смътно познато.

— Имал е кратка футболна кариера в Щатския университет на Флорида.

— Може би заради това. Фен съм на „Гейтърс“.

Лейси предпочете да не отговаря. Беше типично за Юга хората да се привързват към колежански футболни отбори с фанатизъм, който тя открай време намираше за досаден.

— Значи той ще научи всичко?

— Да.

— Повикайте го. Ще донеса нещо за пиене.

Карлита им поднесе напитките — диетичен газиран сок за Лейси и Хюго и бутилка бира за Микс. Беше красива латиноамериканка, най-малко двайсет години по-млада от него, и видимо се зарадва на гостите, особено на присъствието на друга жена.

Лейси си записа нещо в бележника и каза:

— Един бърз въпрос. Телефонът, който използвахте преди петнайсет минути, е с различен номер от онзи, който използвахте миналата седмица.

— Ама това въпрос ли е? — отвърна Микс.

— Почти.

— Добре. Имам много предплатени карти. И се местя непрекъснато. Допускам, че вашият номер, който имам, е на служебен телефон, нали?

— Да. Не използваме личните си телефони за щатски дела, така че номерът ми едва ли ще се промени.