Скотт Туроу - Невинен до доказване на противното

Лип рови из джоба си и вади запалка. Хваща плика за единия край и го държи, докато пламне хубаво, след което го хвърля в мивката. Чашата подава на мен. Посипана е със син прах и трите частични отпечатъка изпъкват като сюрреалистична шарка върху холандски фаянс. Разглеждам я, застанал до прозореца, и чудно защо се опитвам да разбера кое от замрежените кръгчета е останало от десния ми палец и кое от средния ми пръст. Както се взирам в издайническите знаци, се обръщам към Липранзър:

— Тук възниква въпросът дали трябва да се чувствам трогнат — казвам, като най-после го поглеждам — или страшно разочарован.

— Защо?

— В този щат укриването на доказателства е престъпление. Лип, с това нещо си си сложил главата в торбата.

— Само че никой няма да узнае. — Лип си налива от бирата, която току-що му отворих. — Пък и аз нищо не съм направил. Те сами се прецакаха. Помниш ли, че пратиха Шмид да прибере всичките веществени доказателства? Чашата я нямаше. Бях я занесъл долу на Дикърман. На следващия ден ми се обадиха от лабораторията, че са направили изследването и мога да ида да си я взема. Като слязох, видях, че някой вече е подписал разписката: „Предадена в хранилището“. Трябваше да я върна на мястото й. Само че аз не си направих тоя труд, тъй като проклетото дело вече не влизаше в моите задължения. Бутнах я в едно чекмедже. Реших, че рано или късно някой ще ме попита за нея, но нищо подобно. Междувременно Молто направи това, което всички тъпи прокурори правят. Подписа се на всички разписки, без да ги сравни със самите веществени доказателства. След три месеца загази яко. Но това си е негов проблем. — Лип вдига чашата си и я изпразва почти до дъно. — Никой от тях нямаше представа къде може да е отишла. Разправят как Нико преобърнал целия си кабинет. Чак наредил да вдигнат закования мокет.

И двамата се смеем, тъй като познаваме добре Нико. Когато се развълнува, олисялото му теме се зачервява, а луничките на лицето му изпъкват по-ясно. След като смехът ни затихва, и двамата млъкваме.

— Знаеш защо съм ядосан, нали? — питам накрая.

Лип повдига рамене и отпива от чашата си.

— Реши, че аз съм я убил — казвам.

Подготвен е за това и дори не трепва. Оригва се, преди да отговори:

— Дамата беше зловеща.

— И си заслужаваше убийството, което съм извършил, така ли?

— Ти ли беше? — пита Лип.

Затова, разбира се, е дошъл. Ако е искал само да ми помогне, е щял да вземе чашата със себе си, като отиде на риболов, и да я хвърли във водопада, който се излива буйно недалеч от Скейджън. Но сигурно нещо го гложди непрестанно. Затова ми носи чашата — да знам, че и двамата сме вътре.

— Мислиш, че съм аз, нали?

Отпива от бирата си.

— Възможно е.

— Я не ми ги разправяй! Ще си заложиш главата само защото съществувала мъничка вероятност да съм аз, не по-голяма от вероятността да има живот на Марс?!

Лип заковава в мен ясните си сиви очи.

— Нямам на себе си микрофон.

— Все ми е едно дали имаш. Съден съм и съм оправдан. Конституцията забранява да ме съдят два пъти за едно и също деяние. Мога утре да публикувам самопризнания във вестника и никой не може да ме пипне повече. Само че аз и ти знаем — отпивам глътка от бирата, която съм отворил за себе си, — че никой никога не признава, нали?

Лип е вперил безжизнен поглед в една точка.

— Забрави, че съм те питал — казва той.

— Няма да забравя. Само ми кажи ти какво мислиш? Смяташ, че аз съм я пречукал, нали? Един полицай с петнайсетгодишен стаж не отмъква току-тъй веществено доказателство от най-голямото дело в града просто заради спорта.

— Да. Не просто заради спорта. — Приятелят ми Липранзър ме поглежда право в очите. — Мисля, че ти си я убил.

— Как? Сигурно имаш някаква версия.

Той не се колебае дълго.

— Предполагам, че си я треснал, като си се ядосал. Останалото е било само за заблуда. Каква полза да кажеш, че съжаляваш, след като е умряла?

— А защо съм бил така ядосан?

— Знам ли? Тя те заряза, нали? И то заради Реймънд. Това не стига ли, за да те разгневи?

Полека вземам чашата от ръката на Липранзър, при което зървам уплаха в очите му. Бои се, че мога да я хвърля по него. Но аз я поставям на масата до тази, която той донесе — с моите отпечатъци, намерената у Каролин. Съвсем еднакви са. След това свалям от шкафа другите чаши от сервиза, докато стават дванайсет, подредени в две редици, първата отляво с бирена пяна по нея, а следващата — със син прах. Не се случва често Липранзър да загубва ума и дума.