Скотт Туроу - Невинен до доказване на противното

Сега, след като и Нат замина, подготовката за преместването ми се струва безкрайна и досадна. Минавам от стая в стая. Всеки предмет ми навява спомени. Всяко кътче е пропито с болка и меланхолия. Когато нервите ми не издържат в една стая, запътвам се към друга. Често мисля за сцената, която разказах на Марти Полхимъс — как през седмицата след смъртта на мама заварих баща ми да събира покъщнината от апартамента, който бе напуснал преди няколко години. Беше се съблякъл по потник и най-безцеремонно хвърляше останките от съзнателния си живот в сандъци и кутии. Докато обикаляше стаите, риташе кашоните, които му се изпречваха на пътя.

Миналата седмица получих коледна картичка от Марти. „Радвам се, че всичко свърши добре за Вас“. Засмях се на глас, когато я прочетох. Господи, това момче е толкова трогателно. Изхвърлих я, но самотата е по-тягостна, отколкото си представях. Преди час-два отидох да се ровя из кутиите с боклуци в хола, за да търся адреса му — искам да му отговоря.

А на баща ми така и не писах навремето. След като замина за Аризона, не го видях повече. Понякога му се обаждах, но то беше само защото Барбара набираше номера и пъхваше слушалката в ръката ми. Но тъй като трябваше да му вадя думите с ченгел от устата, не си струваше да го търся. Разбрах единствено, че живее с някаква жена и работи три дни в седмицата в местната пекарна. Аризона му се виждала гореща.

Тази жена — наричаше се Уанда — позвъни да ми каже, че е починал. Това се случи преди повече от осем години, но още не мога да преодолея изненадата. Той беше здрав и як. Бях сигурен, че ще доживее до сто години, ще съществува като далечен, но непрестанен извор на моята горчивина. Вече бил кремиран. Уанда открила номера ми, докато почиствала фургона, и настояваше да отида там, за да уредя някои формалности. Барбара беше бременна в осмия месец и двамата приехме това пътуване към западните щати като последното наказание, наложено ни от баща ми. Оказа се, че Уанда е висока и приятна нюйоркчанка, наближаваща шейсетте. Не се поколеба да ми наговори сума ти неща за покойния. Всъщност, когато пристигнах, ми каза, че го е напуснала още преди шест месеца. Обадили й се от фурната, където получил инфаркта, защото нямало кого другиго да известят. „Не знам защо върша всичко това. Трябва да ти кажа — заяви тя след две чашки, — че той беше една отрепка“.

Моето предложение това да се издълбае върху надгробния му камък не й се стори толкова смешно.

Остави ме да прегледам фургона сам. На леглото имаше червени чорапи. В джоба на шифонения му халат намерих още шест-седем чифта. Червени и жълти. На райета, на точки, на ромбове. През последните години баща ми беше открил някакво дребно удоволствие от живота.

Звъни се. Усещам лек трепет на очакване. Предстои ми кратък разговор с пощальона.

— Лип — възкликвам, щом отварям вратата. Той влиза и отупва снега от краката си.

— Приятно и уютно — отбелязва, като оглежда хаоса в хола.

Докато стои върху изтривалката, ми подава малко пакетче, увито в луксозна хартия и украсено с панделка.

— Коледен подарък — казва той.

— Много ти благодаря — отвръщам аз. Никога не сме си правили подаръци.

— Реших, че може да имаш нужда от нещо, което да ти повдигне духа. Нат добре ли е пътувал?

Кимам. Вчера го заведох на летището. Пуснаха го да се качи пръв. Исках да го изпратя до самолета, но той не ми позволи. От изхода го гледах как върви по ръкава в тъмносиньото си яке с инициалите на Националната футболна лига, вече погълнат от своите детски мечти. Той е син на баща си. Не се обърна да ми помаха. Искам, отчетливо си казвам наум, искам си живота, който имах.

Известно време Лип и аз се гледаме мълчаливо. Все още не съм му взел палтото. Господи, колко е неловко, а така е с всеки — и със случайни хора на улицата, и със старите познати. Толкова много ми се струпа неочаквано. А хората как да реагират? Не е прието да се говори за такива неща. Какво да ми кажат? Не е приятно, че се разделихте с жена ти, но поне не ти натресоха убийството.

Накрая му предлагам бира.

— Ако и ти пиеш една — отговаря той и тръгва след мен към кухнята. И тук половината сервизи и съдове са в кашони.

Докато вадя чаша от шкафа, Липранзър ми посочва своя пакет, който съм оставил на масата.

— Искам да го отвориш. От доста време ти го пазя.

Грижливо го е опаковал.

— Досега не съм виждал толкова прилежно увит подарък.

Сгънат в малка бяла кутия, намирам жълт плик с червено-бял етикет за обозначаване на веществено доказателство. Скъсвам го и вътре намирам чашата от бара на Каролин, която така и не се откри по време на процеса. Поставям я на масата и отстъпвам крачка назад. Е, не, за това никога не бих се сетил.