Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Джейкъб се взираше мълчаливо в екрана на своя „Макбук“ и дъвчеше стоплената в микровълновата печка кифличка. Лори, както винаги, се опитваше да го заприказва, но той не й обръщаше внимание.

— Джейкъб, как се чувстваш заради връщането в училище?

— Не знам.

— Нервен ли си? Разтревожен? Как си?

— Не знам.

— Как е възможно да не знаеш? Кой може да знае вместо теб?

— Мамо, сега не ми се говори.

Това беше учтивият отговор, който му внушихме да използва вместо просто да пренебрегва родителите си. Но той повтаряше това „Сега не ми се говори“ толкова често и механично, че не бе останал и намек за учтивост.

— Джейкъб, не може ли просто да ми кажеш как си, за да не се тревожа?

— Току-що ти казах — не ми се говори.

В погледа на Лори забелязах, че търпението й се изчерпва.

— Джейкъб, майка ти те попита нещо. Няма да ти стане нищо, ако й отговориш.

— Чувствам се чудесно .

— Струва ми се, че майка ти искаше малко по-подробен отговор.

— Татко, хайде де…

Вниманието му пак се отплесна към компютъра. Обърнах се към Лори и свих рамене.

— Детето казва, че се чувства чудесно.

— Разбрах. Благодаря.

— Не се безпокой, майко. С него всичко е наред.

— А ти как си, скъпи?

— Чувствам се чудесно . Сега не ми се говори.

Джейкъб ме стрелна с кисел поглед. Лори се усмихна насила.

— Струва ми се, че е време да помислим за дъщеря, за да има с кого да се разбирам.

— Всъщност имаш нужда от съпруга.

— И това ми е хрумвало.

Придружихме Джейкъб до училището. Повечето родители също бяха там и в осем сутринта училището приличаше на карнавал, с необичайно задръстване от коли. Няколко новинарски микробуса бяха паркирани наблизо, целите в антени и разни кутии. Полицейски заграждения блокираха и двата края на алеята. Имаше полицай пред входа на училището, друг чакаше в патрулна кола отпред. Учениците се провираха под огражденията, превили гърбове под тежестта на раниците си. Родители стърчаха по тротоарите или придружаваха децата си чак до главния вход.

Спрях микробуса почти до съседната пресечка, седяхме и зяпахме.

— Олеле — промърмори Джейкъб.

— Олеле — съгласи се Лори.

— Пълна щуротия — добави нашият син.

Лори гледаше умърлушено. Беше се отпуснала на страничната облегалка и за пореден път забелязах дългите й пръсти с перфектен маникюр. Открай време имаше прекрасни, изящни ръце и в сравнение с тях тези на майка ми, с дебелите пръсти и загрубяла от пране на ръка кожа, приличаха на кучешки лапи. Пресегнах се да хвана ръката й и преплетох пръсти с нейните. Това ми подейства сантиментално, погледнах я насърчаващо и разлюлях съединените ни ръце. Лори стисна ръката ми с благодарност. После пак се загледа напред. В тъмната й коса се виждаха бели нишки. Тънки бръчици се очертаваха покрай ъгълчетата на очите и устните й. Но аз продължавах да виждам някогашното й младо лице с гладка кожа.

— Какво има?

— Нищо.

— Защо ме гледаш така?

— Ти си моя съпруга. Позволено ми е да те зяпам.

— Такова ли било правилото?

— Да. Мога да те гледам, да те зяпам, да се пуля в тебе. Довери ми се — аз съм юрист.

Добрият брак води зад себе си дълга опашка от спомени. Дума, жест или интонация могат да припомнят толкова много позабравени случки. С Лори флиртувахме така повече от три десетилетия, още откакто се запознахме в колежа и леко се побъркахме от любов. Сега беше друго, разбира се. На петдесет и една години любовта е по-кротко преживяване. Носехме се заедно през отминаващите дни, но и двамата помнехме как започна всичко. Дори сега щом помислех за онова сияещо момиче, тръпка на свежа обич преминава по цялото ми тяло, обич, която още гореше като пътеводна светлина.

Тръгнахме по склона на ниския хълм, където бе училището.

Джейкъб беше между нас — с избеляло кафяво яке с качулка, смъкнати джинси и стари маратонки „Адидас Суперстар“, с раница на дясното рамо. Косата му беше твърде дълга, почти закриваше веждите. На лицето му играеше лека учудена усмивка. Май го забавляваше цялото вълнение наоколо, което несъмнено беше атракция сред еднообразното всекидневие на един осмокласник.

Пред училището срещнахме няколко майки на съученици на Джейкъб. Сред тях беше и Тоби Ланзмън. Носеше блещукащ черен спортен клин, опъната по тялото тениска и бейзболна шапка, от която се подаваше вързаната на опашка коса. Тоби беше маниакално увлечена по фитнеса. Имаше стройно тяло и поддържано лице. За бащите на учениците нейната мускулеста фигура беше и вълнуваща, и плашеща, но и в двата случая не ги оставяше равнодушни. Харесвах я и заради друго — тя беше от приятелите, които човек иска да има до себе си, когато е в беда. Приятели, които подкрепят.