Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Но ако Тоби беше лидер в тази импровизирана група от майки, Лори беше същинският й емоционален център — нейното сърце, може би и мозък. Ако нещо потръгнеше зле, ако някоя от тях загубеше работата си или съпругът й започнеше да кръшка, или детето й закъсваше в училище, обаждаше се на Лори. Не се съмнявах, че това е така заради същото онова нещо, което привличаше и мен — нейната интелигентна сърдечност. Представях си понякога, че всички тези жени са мои съперници, че искат от Лори нещата, които исках и аз — одобрение, грижа, обич. Сигурно за това, когато ги виждах събрани в това невидимо второ семейство — с Тоби в ролята на строгия баща и Лори в ролята на добрата майка, нямаше как да не изпитам ревност и да не се почувствам пренебрегнат.

Тоби поздрави всеки от нас според традицията, която тъй и не схванах докрай — прегръдка за Лори, целувка по бузата за мен („мляс“, промърмори тя в ухото ми) и обикновено „здравей“ към Джейкъб.

— Не е ли ужасно всичко това? — въздъхна тя.

— Аз съм в шок — призна Лори, която явно се чувстваше по-добре сред своите приятелки. — Просто не мога да осъзная всичко това. Не знам какво да мисля.

Изражението й беше по-скоро озадачено, отколкото потиснато.

— А ти как си, Джейкъб? — Тоби се взря в сина ми, решена да пренебрегне разликата във възрастта помежду им. — Как се справяш?

Той сви рамене.

— Добре съм си.

— Готов ли си за училище?

Той отново вдигна рамене, сега още по-високо, за да покаже, че познава кога се отнасят снизходително към него.

— Джейк, по-добре върви — казах му, — иначе ще закъснееш. Не забравяй, че трябва да минеш и през проверката на входа.

— Ъхъ, добре.

Той завъртя очи, сякаш за да покаже, че всички тези грижи за безопасността на децата бяха поредното потвърждение колко безнадеждно глупави са възрастните. Нима не разбираха, че вече е твърде късно?

— Просто влез — усмихнах му се аз.

— Не носиш оръжие или остри предмети, нали? — пошегува се Тоби.

Цитираше указанията на директора на училището, разпратени по имейл, в който се изреждаха новите мерки за сигурност.

Джейкъб повдигна с палец ремъка на раницата над рамото си.

— Само книги.

— Добре, тогава върви да учиш.

Джейкъб се сбогува с възрастните, махна с ръка, те пък го изпратиха с усмивки. Неохотно се отправи към полицейските заграждения и се изгуби в потока от ученици, запътили се към входа.

Групата загуби престорената си жизнерадост, притисната от цялата тежест на безпокойството, дори гласът на Тоби звучеше неуверено.

— Някой обади ли се на Дан и Джоан Рифкин?

— Май не — отвърна Лори.

— А би трябвало, тоест длъжни сме.

— Горките хора. Дори не мога да си представя…

— Според мен никой не знае какво да им каже — обади се Сюзън Франк, която единствена от всички бе облечена делово, в сив вълнен костюм. Сюзън беше юристка. — Помислете — какво можем да им кажем? Сериозно говоря — какво, за бога, да кажеш на човек, след като го сполети това? Това е толкова… де да знам… смазващо.

— Нищо — съгласи се Лори. — Не можеш да кажеш абсолютно нищо, с което да ги утешиш. Но няма значение какво казваш, важното е да им се обадиш.

— Да им покажеш, че мислиш за тях — продължи Тоби. — Това е всичко, което можем да направим — да им покажем, че мислим за тях.

Уенди Селигмън, която последна се присъедини към групата, ме попита:

— Какво мислиш, Анди? На тебе често ти се налага да го правиш, нали? Да говориш със семействата след подобни нещастия.

— Обикновено не казвам нищо. Занимавам се със случая. Не говоря за нищо друго. Защото почти нищо не мога да направя за останалото.

Уенди кимна разочарована. Тя ме смяташе за досадник, за един от онези съпрузи, които трябва да бъдат понасяни по неволя, за по-маловажната половина от брачната двойка. Но обожаваше Лори, защото според нея тя се справяше превъзходно и с трите роли, с които повечето жени жонглираха — на съпруги, майки и накрая — на самите себе си. Уенди допускаше, че щом съм интересен за Лори, явно имам някаква скрита страна, която не си правя труда да споделям — а това може би означаваше, че и аз смятам Уенди за скучна и не влагам усилия за смислен, истински разговор. Като единствената разведена в тяхната малка група, Уенди беше склонна да си въобразява, че другите придирчиво търсят недостатъци у нея.

Тоби се опита да разведри настроението.

— Знаете ли, толкова години се мъчихме да опазим децата от оръжията-играчки, от насилието по телевизията и във видеоигрите. За бога, двамата с Боб дори не позволявахме на хлапетата водни пистолети, освен ако не приличаха на нещо друго. Дори не ги наричахме „водни пистолети“, а „пръскалки“ или каквото ни хрумнеше. Все едно децата не знаеха за какво става дума. А сега това…