Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Полицаят срещу нея стоеше отпуснат и с наведената напред глава приличаше на лешояд. Щом ме забеляза, изопна рамене.

— Всичко наред ли е? — попитах го.

— Да, сър !

„Да, сър!“ Мразех военщината при полицията — в разговорите, в неуместните им звания, командна структура и още какво ли не.

— Свободно — подхвърлих му уж на шега, но той сведе смутено поглед към краката си.

— Здрасти — казах на момичето, което вероятно беше в седми или осми клас.

Не бях сигурен дали е съученичка на Джейкъб.

— Здрасти.

— Какъв е проблемът? Мога ли да помогна?

— Вие сте бащата на Джейкъб Барбър, нали?

— Така е.

— Не сте ли полицай или нещо подобно?

— Само заместник на районния прокурор. А вие коя сте?

— Сара.

— Значи Сара. Добре, Сара. За какво спорите?

Тя се подвоуми. После изля поток от думи:

— Ами аз просто… опитвах се да кажа на този полицай, че няма нужда да ми взима суичъра, ще го прибера в моето шкафче или ще го облека наопаки, както иска. Но той не харесва надписа, макар че никой няма да го вижда , пък и няма нищо нередно в него, това е просто една дума . Всичко е толкова…

Тя премълча края на изречението — „тъпо“.

— Не съм измислил аз правилата — сдържано отвърна полицаят.

— Думата нищо не означава! Ей за това говоря! Пък и нали му казах, че ще прибера суичъра. Казах му! Повтарям му милион пъти, но не иска да чуе. Не е честно.

Беше готова да се разплаче и ми напомни за Уенди, която оставих просълзена на тротоара. Господи, няма спасение от тези жени…

— Ами според мен — обърнах се към полицая — всичко ще бъде наред, ако тя остави дрехата в шкафчето си, не мислите ли? Не мога да си представя как това би навредило някому. Аз поемам отговорността.

— Е, вие сте шефът. Както решите.

— А утре — казах на момичето, за да умилостивя полицая — може би е по-добре да оставите този суичър вкъщи.

Намигнах й, тя си взе нещата и забърза по коридора.

Застанах рамо до рамо с полицая и двамата се загледахме през отворената врата към улицата.

Като на пост.

— Постъпихте правилно — казах накрая. — Май не биваше да се намесвам.

Разбира се, това бяха празни приказки. Несъмнено и полицаят знаеше, че само треса въздуха. Но какво можеше да направи? Същата командна структура, която го принуждаваше да налага поредното глупаво правило, сега го заставяше и да се съобрази с някакъв тъпанар-юрист в евтино костюмче, който представа си нямаше колко е трудно да си ченге и колко малка част от работата на полицията стига до докладите, попаднали на бюрата на безхаберни заместници на районния прокурор, затворили се зад стените като монахини в манастир. Пфу…

— Няма нищо — увери ме полицаят.

Така си беше. Останах още малко с него, за да покажа, че сме от един екип, за да е сигурен на чия страна съм.

Съдебната палата на окръг Мидълсекс, където се помещаваше и районната прокуратура, беше невероятно грозно здание. Цялата фасада на тази кула на шестнайсет стажа, построена през 60-те години, се състоеше от бетон, излят в разновидности на правоъгълници — плоскости, решетки като кори за яйца, прозорци като тесни бойници на крепост. Изглеждаше, че архитектът просто си е забранил всякакви извивки и по-топли материали в усилието да направи това творение колкото може по-мрачно. А вътре не беше по-различно — задушно, пожълтяло, мърляво. Повечето кабинети нямаха прозорци, потънали в плътната форма на сградата. Съдебните зали в модернистки стил също бяха лишени от прозорци. Този архитектурен подход има своето обяснение — да се засили впечатлението за камера, изолирана от външния свят, за театрална сцена на величавото вечно шествие на закона. Но тук не бе имало смисъл да търсят нарочно това въздействие — човек можеше да прекара дни наред вътре, без да зърне слънцето или поне небето. Имаше и нещо по-лошо — знаеше се, че тази сграда разболява. Асансьорните шахти бяха облицовани с азбест и при всяко тракащо отваряне на вратата, зданието бълваше във въздуха облак от отровни частици. Неизбежно беше да опразнят сградата рано или късно. Но засега юристите и детективите, които работеха тук, не обръщаха особено внимание на всичко това. Истинската работа на местната власт често се върши тъкмо в такива неугледни места. След известно време вече не забелязваш обстановката.

В повечето дни сядах зад бюрото още в седем и половина или осем часа, преди телефоните да зазвънят трескаво, преди първото съвещание в девет и половина. Но покрай подновяването на занятията в училището на Джейкъб се добрах до прокуратурата чак в девет. Нямах търпение да видя материалите по случая с Рифкин, затова веднага затворих вратата на кабинета си и подредих на бюрото снимките от местопрестъплението. Подпрях крак на отвореното чекмедже и се облегнах на стола.