Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

На полицейската снимка, прикрепена към досието, се виждаше едър мъж със закръглено лице, къса коса и добре очертани устни. Измъкнах снимката и се вгледах в нея.

— Хубавец. Защо не знаехме за него?

— Нямаше го в регистъра за сексуални престъпления. Преместил се е в Нютън преди по-малко от година и не е благоволил да се регистрира.

— И как го намерихте?

— Посочи ни го един от колегите ти, който се занимава с престъпленията срещу деца. Ето го най-отгоре и делото за сексуалното посегателство, което се гледа в районния съд на Нютън.

— Каква гаранция са му определили?

— Пуснали са го без гаранция.

— А какво е направил?

— Награбил някакво хлапе за пакета в обществената библиотека. Момчето е на четиринайсет години, връстник на Бен Рифкин.

— Така ли? Връзва се, нали?

— Поне е някакво начало.

— Чакай малко… Сграбчва момче за топките, но го пускат от ареста без гаранция?

— Изглежда момчето не иска да даде свидетелски показания.

— Въпреки това… Добре, аз отивам в библиотеката.

Взрях се в снимката. Имах някакво предчувствие за Пац от самото начало. Разбира се, вече бях под напрежение и исках да имам това предчувствие, защото отчаяно се нуждаех от заподозрян, трябваше най-после да покажа някакъв резултат. Затова не се доверявах на предчувствието и все пак не можех да го пренебрегна напълно. Човек трябва да се вслушва в интуицията си. Това означава да си компетентен — целият натрупан опит, спечелените и загубените дела, болезнените грешки, научените от повторенията дреболии. С времето тези неща ти дават инстинктивен усет за занаята. И още с първите факти за Пац усетът ми подсказа, че той може да е нашият човек.

— Струва си поне да го пораздрусаме — казах накрая.

— Има обаче един проблем — в досието му липсват случаи на насилие. Както и оръжие — няма нищо подобно. Само това не се връзва.

— Виждам две сексуални посегателства. За мен това си е насилие.

— Да стисне хлапе за топките не е същото като убийство.

— Все отнякъде трябва да започнем.

— Може би. Не знам, Анди. Тоест ясно ми е накъде биеш, но според мен повече прилича на мръсник, отколкото на убиец. Пък и той е сексуален маниак, а при Рифкин няма никакви признаци за сексуално насилие.

Свих рамене.

— Може изобщо да не се е стигнало дотам. Може някой да го е подплашил. Може би е предложил нещо на момчето или се е опитал да го вкара в гората, като е размахал нож, а хлапето се е възпротивило. Или пък му се е присмяло, подигравало се е… и Пац е побеснял.

— Твърде много „може би“ се събраха.

— Добре, нека поне чуем какво има да ни каже. Иди да го прибереш.

— Не мога. Нямаме нищо срещу него. Нищо не го свързва със случая.

— Тогава му кажи, че искаш да дойде, за да прегледа албумите със снимки на престъпници, и да видим няма ли да разпознае някого, когото е срещал в парка „Колд Спринг“.

— Вече има адвокат за предстоящото дело. Няма да дойде доброволно.

— Тогава кажи, че ще му лепнеш обвинение, защото не се е регистрирал след преместването на новия адрес. Това си е сериозен довод. Кажи, че детското порно в компютъра му е федерално престъпление. Кажи каквото искаш, няма значение. Просто го вкарай тук и го натисни малко.

— Не знам… — подвоуми се Дъфи. — Мен ако питаш, това е прибързано. Може да покажем негова снимка, да видим дали някой ще го разпознае, да поговорим с неговите съседи. Може да почукаме и на неговата врата, но с безобидни въпроси, за да го разприказваме. Не се знае какво ще изскочи. Ако го приберем, той просто ще се обади на адвоката си. И може да загубиш единствения си шанс да говориш с него.

— Не, по-добре е да го доведем. А после, Дъф, влизай му под кожата колкото си щеш. Бива си те в това.

— Сигурен ли си?

— Не трябва да позволяваме хората да смятат, че не сме притиснали достатъчно този тип.

Думите бяха неприсъщи за мен и сянка на съмнение плъзна по лицето на Дъфи. Открай време в работата си спазвахме неписано правило, че не ни пука кое как изглежда или какво си мислят хората. Мнението на прокурора не би трябвало да се влияе от политиката.

— Пол, знаеш за какво говоря — настоях аз. — Той е първият ни по-сериозен заподозрян. Не искам да го изгубя, защото не сме се постарали достатъчно.

— Така да бъде — съгласи се Дъфи с леко вкисната гримаса. — Ще го доведа.

— Добре.

Той се облегна на стола след края на служебния разговор и за да заглади краткото напрежение между нас, попита:

— Как мина отиването на Джейкъб на училище тази сутрин?