Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Нямаше съмнение, че вероятното издигане на Лин Канаван ще създаде вакуум зад нея, а политиката не търпи празно пространство. Преди време би изглеждало нелепо Нийл Ладжудис да го запълни. Но сега не се знаеше. Явно Ладжудис не виждаше в мен препятствие. Неведнъж бях повтарял, че не ме интересува постът на Лин, и говорех искрено. Най-малко от всичко бих искал към мен винаги да са насочени придирчиви погледи. Но за да успее, Нийл се нуждаеше не само от бюрократично надмощие. Ако искаше да стане районен прокурор, трябваше да представи пред избирателите някакъв голям успех. Нуждаеше се от нечий скалп. И започвах да се досещам чий ще бъде този скалп.

— Лин, значи ми отнемаш случая?

— В момента само те питам какво мислиш.

— Вече говорихме за това. Аз ще се занимавам със случая. Няма никакви проблеми.

— Анди, за теб е твърде лично. И твоят син може би е застрашен. Ако той бе имал злощастния късмет да мине през парка в неподходящия момент…

— Може би това пречи донякъде на преценката ти — добави Ладжудис. — Ако отсъдиш честно, ако помислиш обективно.

— И как пречи?

— Не се ли отнасяш емоционално към случая?

— Не.

— Анди, ти да не се ядоса?

— Изглеждам ли ти ядосан? — изрекох безстрастно.

— Ами да, малко. Или може би само ти е неудобно. А не би трябвало, всички тук сме от едната страна на барикадата. Съвсем естествено е да не си равнодушен. Ако това засягаше и моя син…

— Нийл, ти наистина ли си позволяваш да се усъмниш в почтеността ми? Или просто не разчиташ на моята компетентност?

— Нито едното, нито другото. Съмнявам се в твоята обективност.

— Лин, той и от твое име ли говори? Вярваш ли в тези глупости?

Тя се намръщи.

— Нащрек съм, честно казано.

— Нащрек ли? Я стига. Това пък какво означава?

— Неспокойна съм.

— Важно е как изглеждат нещата отстрани — настоя Ладжудис. — Колко обективен ще изглеждаш . Никой не твърди, че наистина си…

— Нийл, я си гледай работата! Това не те засяга.

— Моля?

— Просто ме остави да си гледам работата. Изобщо не ми пука кое как ти изглежда. Разследването върви мудно, защото такова е положението, не защото аз се разтакавам. Няма да позволя да ме пришпорваш да обвиня някого само за да изглежда добре за службата.

Мислех, че съм те научил да си вършиш работата по-съвестно.

— Научи ме да упорствам с всички сили във всеки случай.

— И аз упорствам с всички сили.

— Защо още не си говорил с децата? Минаха пет дни.

— Много добре знаеш защо. Защото не сме в Бостън, Нийл, а в Нютън. Принудени сме да уговаряме всяка скапана дреболия — с кои деца можем да говорим, къде, какви въпроси можем да задаваме, кой трябва да присъства. Това не ти е гимназията „Дорчестър“. Половината родители на тези ученици са юристи!

— Успокой се, Анди. Никой за нищо не те обвинява. Проблемът е в това как ще го приемат хората. Отстрани може би изглежда, че пренебрегваш очевидното.

— Какво имаш предвид?

— Учениците. Не ти ли е хрумвало, че убиецът може да е сред тях? Самият ти си ми втълпявал хиляди пъти — върви натам, накъдето те водят уликите.

— Никакви улики не насочват към ученик. Нито една. Ако ги имаше, щях да ги следвам.

— Няма как да ги следваш, ако не ги търсиш.

Ето го моментът на откровението. Най-после прозрях. Аз бях човекът, стоящ на стъпалото точно над Нийл. Дойде време да ме избута, както бе постъпвал с мнозина други преди мен.

Подсмихнах се кисело.

— Нийл, към какво се стремиш? Случая ли искаш? Ако искаш, твой е. Или работата ми? По дяволите, и тя е твоя, щом напираш. Но за всички ще бъде по-лесно, ако си го признаеш направо.

— Нищо не искам, Анди. Само искам всичко да приключи добре.

— Лин, ще ми отнемеш ли случая, или ще ме подкрепиш?

Тя ме погледна дружелюбно, но отговори уклончиво.

— Кога не съм те подкрепяла?

Кимнах, защото беше вярно. Придадох си решително изражение, за да покажа, че започваме всичко на чисто.

— Вижте, занятията в училището днес започнаха, децата пак са там. Ще проведем разговорите с тях следобед. И скоро ще се случи нещо добро.

— Да се надяваме — отвърна Канаван.

Но Ладжудис се намеси:

— Кой ще говори с твоя син?

— Не знам.

— Дано не смяташ самият ти да го направиш.

— Няма да съм аз. Може би Пол Дъфи.

— И кой го реши?

— Аз. Това е положението, Нийл. Аз решавам. И ако допусна грешка, аз ще се изправя пред съдебните заседатели и ще си го отнеса.

Той се обърна към Канаван с красноречив поглед: „Видя ли? Нали ти казах, че не иска да ни чуе“. Но нейното лице остана безизразно.