Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Двамата с Пол започнахме да си разменяме подозрителни погледи. Разговорите се проточваха, защото оспорвахме някои от най-очевидните лъжи. А в паузата между два разговора Пол се пошегува, че вероятно всички са дали обет за мълчание.

— Тези хлапета са същински сицилианци.

И двамата премълчахме онова, което мислехме всъщност. Има едно чувство на пропадане, сякаш подът под краката ти е изчезнал. Това е щастливото замайване, когато разбираш, че случаят „се отваря“ и те „пуска“ да влезеш.

Явно се бяхме заблуждавали — нямаше какво друго да си помисля. След като бяхме допуснали възможността да е замесен някой от съучениците на жертвата, ние я бяхме отхвърлили. Никакви данни не насочваха към тази версия. Сред учениците нямаше начумерени единаци, не виждахме и издайнически улики, каквито би оставил непохватен недорасляк. Не се забелязваше и явен мотив — раздути пубертетски фантазии за престъпна слава, тормозени деца, жадуващи отмъщение, дребнави вражди. Нищо подобно. Но сега не беше нужно да казваме какво ни се върти в главите. Замайващото чувство се породи от мисълта: „Тези хлапета знаят нещо“.

Едно момиче прекоси тромаво кабинета, тръшна се на стола срещу нас и показно се престори, че не ни забелязва.

— Сара Грьол? — попита Пол.

— Да.

— Аз съм детектив Пол Дъфи, лейтенант от щатската полиция. До мен е Андрю Барбър. Той е заместник на районния прокурор и ръководи разследването на този случай.

— Знам. — Тя ме погледна най-после. — Вие сте бащата на Джейкъб Барбър.

— Да. А ти си момичето със суичъра от сутринта.

Тя се усмихна срамежливо.

— Извинявай, трябваше веднага да си спомня коя си. Днес е тежък ден за мен, Сара.

— И защо така?

— Никой не иска да говори с нас. Имаш ли представа каква е причината?

— Вие сте ченгета.

— Това ли било?

— Ами да — потвърди тя с гримаса на презрение към моята недосетливост.

Изчаках с надеждата да каже още нещо. Момичето ме зяпаше с великолепно изиграна скука.

— С Джейкъб приятели ли сте? — попитах я аз.

Тя сведе поглед и сви рамене.

— Нещо такова.

— Но защо не съм чувал името ти?

— Попитайте Джейкъб.

— И той нищо не ми казва. Налага се да попитам теб.

— Ами познаваме се. Не сме чак добри приятели.

— А Бен Рифкин? Познаваше ли го?

— Същото. Познавах го, но не чак толкова добре.

— Харесваше ли го?

— Горе-долу.

— Само толкова ли?

— Ами май беше свястно момче. Нали ви казах, че не го познавах много добре.

— Добре. Ще престана да задавам глупави въпроси. Сара, разкажи ни нещо? Каквото и да е, стига да помогне, стига да е нужно да го знаем.

Тя се размърда на стола.

— Не знам точно какво… Не знам какво да ви кажа.

— Разкажи ни за това място, за училището. Започни с това. Кажи ни нещо за „Маккормик“, което не знаем. Как се чувстваш в училището? Има ли нещо забавно? Или странно?

Никакъв отговор.

— Сара, ние искаме да помогнем, но първо е нужно някои от вас също да ни помогнат.

Тя пак зашава на стола.

— Дължите поне това на Бен, не мислиш ли? Щом сте били приятели…

— Не знам. Май нямам какво да кажа. Нищо не знам.

— Сара, който и да е извършил това, още е на свобода. Знаеш, нали? Ако можеш да помогнеш, значи носиш отговорност. Истинска отговорност. Иначе същото ще се случи отново на друго дете. И тогава ти ще си виновна. Ако не си направила всичко, и то абсолютно всичко възможно, за да не допуснеш това, значи и ти ще имаш вина следващия път, нали? Как ще се почувстваш тогава?

— Искате да се чувствам гузна. Няма да стане. Също като майка ми.

— Нищо не искам. Само ти казвам истината.

Пак никакъв отговор.

Тряс! Дъфи стовари отворената си длан върху масата. Няколко листа хартия се разпръснаха.

— Господи! Анди, това са глупости. Просто трябва да изпратиш призовки на тези хлапета. Изправи ги пред голямото съдебно жури, накарай ги да се закълнат и ако не искат да говорят, лепни им присъди за възпрепятстване на правосъдието. Губим си времето тук, за бога!

Зениците на момичето се разшириха.

Дъфи извади телефона си от калъфа на колана и го погледна, макар че не се бе чул сигнал.

— Трябва да се обадя. Ей сега ще се върна.

— Той лошото ченге ли играе? — подхвърли момичето.

— Ъхъ.

— Не го бива много.

— Но ти подскочи. Видях те.

— Само защото се стреснах. Цапардоса здраво масата.

— Впрочем той е прав. Ако вие — учениците, не започнете да ни помагате, ще се наложи да го направим по друг начин.