Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Нали уж не бяхме длъжни да казваме нищо, ако не искаме?

— Днес е вярно. Утре може и да не е така.

Тя обмисли думите ми.

— Сара — добавих, — това, което каза за мен, е вярно. Аз работя в прокуратурата. Но освен това съм и баща, нали? Затова няма да се откажа. Защото все си мисля за бащата на Бен Рифкин. Все си мисля какво преживява. Изобщо можеш ли да си представиш как ще се почувстват баща ти и майка ти, ако това сполети теб? Как ще бъдат съсипани?

— Те се разделиха. Баща ми го няма. Живея с майка си.

— О… Съжалявам.

— Не ме засяга чак толкова.

— Чуй ме, Сара — всички вие сте наши деца. Загрижен съм за всички ученици в класа на Джейкъб, дори за онези, които не познавам. Всички родители се отнасяме така към вас.

Тя изви очи към тавана.

— Не ми ли вярваш?

— Не. Вие дори не ме познавате.

— Така е. И все пак не ми е все едно какво се случва с вас. Загрижен съм за това училище, за този град. Няма да стоя със скръстени ръце, когато се случват такива неща. Няма да ви оставя на мира. Ясно ли ти е?

— Някой говори ли с Джейкъб?

— За моя син ли питаш?

— Да.

— Разбира се.

— Ами добре.

— Защо го казваш?

— Ей така.

— Трябва да има причина. Каква е тя, Сара?

Момичето заби поглед в скута си.

— Полицаят, който най-напред дойде да ни обяснява, каза, че можем да съобщим нещо анонимно.

— Вярно е. Има телефонен номер за подаване на сведения.

— А откъде да знаем, че няма да ровите кой е съобщил? Нали ще искате да знаете кой ви е казал?

— Хайде, Сара, нека чуя какво искаш да кажеш.

— Откъде да знаем, че ще си остане анонимно?

— Май трябва да ни се довериш.

— На кого да се доверя? На вас ли?

— На мен. На детектив Дъфи. Много хора работят по този случай.

— Ами ако аз просто…

Тя вдигна глава.

— Виж какво, Сара, няма да те лъжа. Ако ми кажеш нещо сега, няма да е анонимно. Моята работа е да заловя онзи, който е извършил престъплението, но освен това и да му предявя обвиненията в съда, за което ще се нуждая от свидетели. Ако ти кажа нещо друго, ще бъде лъжа. Опитвам се да бъда честен с теб.

— Добре. — Тя се замисли. — Наистина не знам нищо.

— Сигурна ли си?

— Да.

Взрях се за миг в очите й, за да разбере, че не ме е заблудила, после преглътнах лъжата. Извадих визитна картичка от портфейла си.

— Това е моята визитна картичка. Ще напиша мобилния си номер на гърба. И личния си имейл. — Плъзнах картончето по бюрото към нея. — Можеш да се свържеш с мен по всяко време, разбрахме ли се? По всяко време. И ще направя всичко по силите си да те закрилям.

— Добре.

Взе визитката и стана. Загледа се в пръстите си. Върховете им бяха изцапани с остатъци от небрежно изтрито мастило. От всички ученици бяха взети пръстови отпечатъци в този ден — „доброволно“, макар че се чуваха шегички какво би последвало при отказ. Сара се взря намръщено в петната от мастило, после скръсти ръце на гърдите си, за да ги скрие, и в тази неловка поза попита:

— Господин Барбър, може ли да ви попитам нещо? Вие играете ли понякога лошото ченге?

— Не. Никога.

— И защо?

— Сигурно не ми подхожда.

— Тогава как си вършите работата?

— Имам и лоша страна дълбоко в душата си. Повярвай ми.

— И просто я криете?

— Просто я крия.

Вечерта, малко преди единайсет часа, седях в кухнята пред лаптопа. Разчиствах недовършени дреболии, предимно отговарях на имейли. Появи се новополучено съобщение. Темата направо крещеше: „RE: БЕН РИФКИН >>> ПРОЧЕТЕТЕ“. Часът на изпращане беше 22:54:27. Съобщението съдържаше един-единствен ред, линк в интернет: „Погледнете тук“. Посочих линка с курсора и натиснах бутона на мишката.

Линкът ме прехвърли към група във „Фейсбук“, наречена „♥Приятели на Бен Рифкин♥“. Групата беше нова. Нямаше как да е създадена преди повече от четири дни. В деня на убийството ПКП бе ровила във „Фейсбук“ и тогава такава група нямаше.

Бяхме намерили личната страница на Бен (почти всяко хлапе от „Маккормик“ имаше), но нищо не подсказа за убийството. Както личеше, той бе опитал да се представи в профила си като човек със свободен дух.

Останалото беше обичаен дигитален боклук — клипове в „Ютюб“, игри, снимки, поредица от банални и клюкарски постинги. И все пак Бен бе ползвал сравнително рядко „Фейсбук“. Повечето съобщения на неговата страница бяха от съучениците му след неговата смърт — трупаха се призрачно, докато тази страница не бе премахната по искане на родителите му.