Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Тя разпери ръце театрално.

— Да, каква ирония — добави Уенди сериозно, за да изрази съгласие с думите на Тоби.

— Вярно си е — въздъхна и Сюзън.

— Според мен преувеличаваме ролята си като родители — обади се Лори. — Правиш за децата каквото можеш, но не знаеш какви ще израснат.

— Значи напразно съм ги лишавала от проклетите водни пистолети?

— Вероятно. Например Джейкъб… Не знам. Понякога се чудя дали наистина са имали значение всички неща, които сме правили, за които сме се тревожили. Той открай време си беше какъвто е сега, само че по-малък. Същото е с всички деца. Никое не се различава особено от времето, когато е било доста по-малко.

— Да, но и подходът ни към възпитанието не се е променил. Може би просто ги учим на едно и също през цялото време.

— Нямам подход във възпитанието — отрече Уенди. — Импровизирам в движение.

— Аз също — съгласи се Сюзън. — Всички го правим. Е, освен Лори. Ти може и да имаш подход към възпитанието. А и ти, Тоби.

— Нямам!

— О, имаш. Вероятно четеш и книги по въпроса.

— Не съм такава. — Лори вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Невинна съм“. — Както и да е, мисля, че ние просто се залъгваме за способността си да възпитаваме и изграждаме своите деца по един или друг начин. Почти всичко обаче е въпрос на наследственост.

Жените се спогледаха. Очевидно крайната теза на Лори не им допадна.

— Някой от вас познаваше ли Бен? — попита Уенди.

Говореше за убития Бен Рифкин. Не го познаваха, но като го наричаха Бен, просто го припознаваха като свой близък.

— Не — каза Тоби. — Не беше сред приятелите на Дилън. А и Бен не участваше в някой спортен отбор.

— Понякога имаше часове заедно с Макс — вметна Сюзън. — Случваше се да го виждам. Изглеждаше добро момче…

— Тези хлапета си имат свой живот — добави Тоби. — Сигурна съм, че си имат и свои тайни.

— Също като нас — обади се Лори. — И ние сме били същите на техните години.

— Аз бях добро момиче — заяви Тоби. — На техните години изобщо не съм давала на родителите си повод за тревоги.

— И аз бях добро момиче — съгласи се Лори.

Намесих се в разговора:

— Не беше чак толкова добро момиче.

— Бях, докато не те срещнах. Ти ме промени.

— Нима? Е, значи има с какво да се гордея. Трябва да си го впиша в биографията.

Шегата ми прозвуча твърде неподходящо предвид случилото се и се почувствах засрамен. След кратко мълчание Уенди избълва:

— О господи, тези нещастни хора! Майка му! Ние си стоим тук, мислим си: „Животът продължава, децата пак са на училище“. А нейното малко момче никога няма да се върне вкъщи.

Очите й се напълниха със сълзи. „Какъв ужас — без да имаш вина, някой ден…“

Тоби приближи и я прегърна, Лори и Сюзън се опитаха да я успокоят.

Чувствах се неловко с моето глуповато добронамерено изражение и напрегната усмивка. Казах, че отивам да видя как върви проверката на учениците на входа, преди тук да се пролеят още сълзи. Не можех да проумея докрай поведението на Уенди, защо е толкова силна скръбта й за дете, което не познаваше. Приех го като поредната проява на нейната емоционална уязвимост. Пък и тя повтори като ехо думите ми от предишната вечер — „Животът продължава“, което сякаш я правеше съюзничка на Лори в един спор, който приключва едва сега. Наистина беше време да се измъкна от тази компания.

Отидох при пункта за проверка във фоайето на училището. Върху дълга маса преглеждаха връхните дрехи и раниците на децата, а наблизо двама мъже и две жени от полицейското управление на Нютън проверяваха самите ученици с ръчни детектори за метал. Нямаше никаква причина за подозрения, че някой ще внесе оръжие в сградата или че убиецът има каквато и да е връзка с училището. Трупът на момчето дори не бе намерен наблизо. Смисълът на всичко това бе просто да бъдат успокоени родителите.

Когато доближих „сцената“, видях, че този ритуал, напомнящ японския театър „Кабуки“, вече не е така спокоен. Едно момиче спореше все по-гръмогласно с един от полицаите, а негов колега наблюдаваше отстрани, вдигнал леко детектора, все едно се канеше да я цапардоса. Оказа се, че проблемът е в нейния суичър, чийто надпис бе обидна дума, но с две разместени букви. Според полицая надписът бил „дразнещ“, тоест забранен според съчинените набързо правила за сигурност в училището. Момичето обясняваше разгорещено, че това са инициалите на модна марка, продавана във всеки мол, пък и дори да подсказвали мръсна дума, защо да е „дразнеща“? Отказваше да съблече скъпия суичър и да остави полицията да го изхвърли в боклука без причина. Спорът явно стигаше до безизходица.