Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Джейкъб! — прошепнах му. Протегнах ръка да го погаля по главата, за да се успокои. — Джейк!

Той извика отново. Очите му зашариха под клепачите.

Навън затрака първият крайградски влак към Бостън по линията „Ривърсайд“, който минаваше всяка сутрин в шест часа и пет минути.

— Това е само сън — опитах се да го успокоя.

Изпитах удоволствие, че го утешавам така. Случката пробуди у мен онази носталгия, на която са подвластни родителите — смътен спомен за Джейк на три или четири години, когато си имахме ритуал преди сън. Аз го питах: „Кой обича Джейкъб?“. И той отговаряше: „Тате го обича“. Последните думи, които си казвахме всяка вечер, преди той да заспи. Но Джейкъб никога не бе имал причина да се съмнява в онова, което изпитвам към него. Изобщо не му хрумваше, че татковците могат да изчезват, поне не и неговият. Аз бях този, който се нуждаеше от сигурност, защото в моето детство баща ми не беше до мен. Почти не го познавах. И се бях зарекъл, че моите деца никога няма да преживеят това, няма да научат какво означава да живееш без баща. Колко странно беше, че само след няколко години Джейк щеше да ме напусне, а не аз него. Ще замине да учи в някой колеж и моето време като отдаден, грижовен баща ще свърши. Ще го виждам все по-рядко, накрая отношенията ни ще се ограничат до няколко гостувания през отпуската или почивните дни през лятото. Трудно ми беше да си го представя. Какво бях аз, ако не баща на Джейкъб?

Споходи ме и друга мисъл, неизбежна в тези обстоятелства — не се съмнявах, че и Дан Рифкин бе искал да опази сина си от злото, и то не по-малко от мен, той също е бил неподготвен за сбогуването със своето момче. Но Бен Рифкин лежеше в хладилна камера на моргата, а моят син — в топлата си постеля, и само късметът бе решил кой къде да бъде. Срамувам се да призная, че си помислих: „Слава богу! Слава богу, че бе неговото дете, а не моето“. Не ми се вярваше, че бих преживял загубата.

Коленичих до леглото, обгърнах с ръце Джейкъб и опрях глава в неговата. И пак си спомних — когато беше малък, щом се събудеше сутринта, топуркаше сънено през коридора, за да се гушне в леглото при нас. А сега го усещах толкова пораснал — невъзможно голям, костелив и дългурест. Хубаво момче с тъмна къдрава коса и румена кожа. Беше на четиринайсет. Знаех, че не би ми позволил да го прегърна така, ако е буден. През последните години доста се промени — стана малко кисел и неприветлив. Понякога ми се струваше, че си имаме един съвсем непознат вкъщи, при това леко враждебен. Типично поведение в пубертета, казваше ми Лори. Според нея Джейкъб пробва различни нови самоличности, за да остави детството си в миналото — веднъж завинаги.

Изненадах се, че моето докосване наистина го успокои и спря кошмара, който сънуваше. Вдиша дълбоко веднъж и се обърна. Дишането му стана ритмично и той се унесе дълбоко. Наблюдавах го и си мислех, че на петдесет и една години сякаш съм забравил как да спя. Будех се по няколко пъти нощем и рядко ми се събираха повече от четири-пет часа сън. Приятно ми беше да съм до детето си, макар че Джейкъб може би дори не усети, че съм там.

В онази сутрин и тримата бяхме притеснени от подновяването на учебните занятия в „Маккормик“ само пет дни след убийството. Денят започна с обичайните неща — душ, кафе, кифлички, надничане в нета за проверка на пощата, но бяхме напрегнати и притеснени. Всички бяхме станали преди шест и половина, но се размотавахме, макар да виждахме, че закъсняваме, а това само засили безпокойството.

Лори беше особено изнервена. Мисля, че не само заради страха за Джейкъб. Все още я потискаше самото убийство, както здравите хора се изненадват, когато за пръв път се разболеят сериозно. Би трябвало да се очаква, че животът с прокурор след толкова години е подготвил Лори за гадните неща в живота по-добре в сравнение с нашите съседи, например. Би трябвало вече да е приела, че животът наистина продължава. Дори най-кървавото престъпление се превръща в съдебни атрибути — килограми хартия, няколко веществени доказателства, десетина препотени и запъващи се свидетели. Светът се извръща на другата страна и защо да не е така? Хората умират, някои от тях насилствено — да, трагично е, но в един момент ужасът изчезва, поне за обръгналия прокурор. Лори бе наблюдавала всичко това многократно и въпреки това нахълталото в живота й насилие я извади от коловоза. Личеше си във всяко нейно движение, в скованата й поза като на болен от артрит, в приглушения глас. Полагаше усилия да запази самообладание, но не й беше лесно.