Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Ами ако бъркаш?

— Ако бъркам, не се съмнявам, че ще ми го натякваш.

— Не, питам ако бъркаш и някое нещастно хлапе пострада?

— Лори, това няма да се случи.

Тя се намръщи примирено.

— Не може да се спори с тебе. Все едно непрекъснато се блъскам в стена.

— Не спорим, а обсъждаме.

— Ти си юрист и не различаваш едното от другото. Поне аз споря.

— Лори, чуй ме… Какво искаш да ти кажа?

— Не искам нищо да ми казваш, а да ме изслушаш. Между другото, увереността е нещо различно от правотата. Помисли. Може да изложим сина си на опасност. — Тя докосна с показалец слепоочието ми — хем шеговито, хем ядосано. — Помисли!

После се обърна, остави книгата си върху вече неустойчивата купчинка от други книги на нощното шкафче и легна с гръб към мен, свита на кълбо като дете.

— Хайде, ела да се гушнеш — казах й.

Тя се намести с няколко движения назад, докато опря гръб в мен. Погалих я по ръката.

— Всичко ще бъде наред.

Тя изсумтя.

— Сигурно и дума не може да става за малко помирителен секс? — подхвърлих аз.

— Нали уж не спорехме?

— Аз не спорех, за разлика от теб. И искам да знаеш — няма проблем, прощавам ти.

— Ха-ха. Може би ако кажеш, че съжаляваш!?

— Съжалявам.

— Не прозвуча така.

— Наистина много съжалявам. Най-искрено.

— А сега кажи, че не си прав.

— Не съм прав ли?

— Кажи, че не си прав. Искаш ли или не искаш?

— Хъм… Добре, да изясним положението — само трябва да кажа, че не съм прав, и една красива жена ще се люби страстно с мен.

— Не съм споменавала страст. Нормален секс.

— Добре. Значи казвам, че не съм прав, и една красива жена ще се люби с мен без никаква страст, но с доста добри сексуални умения. Това ли е положението?

— Доста добри умения ли?

— Изумителни умения.

— Да, господин прокурор, това е положението.

И аз сложих моята книга — биографията на Труман от Маккълоу, върху хлъзгавата купчина лъскави списания на моето нощно шкафче. Изключих лампата.

— Забрави. Прав съм.

— Няма значение. Вече каза, че съм красива. Аз печеля.

Рано сутринта от стаята на Джейкъб се дочу стенание… Докато се будех, с учудване открих, че тялото ми вече се движи, стъпва и се изправя, за да се затътри около леглото. С все още замътена от съня глава излязох от тъмнината в спалнята и през сивкавата светлина на утрото в коридора влязох пак на тъмно в детската стая.

Натиснах превключвателя на стената и намалих светлината. Стаята на Джейкъб беше пълна с какво ли не — огромни тромави маратонки, лаптоп „Макбук“, облепен със стикери; учебници, романи с меки корици, кутии от обувки, пълни със стари снимки на бейзболисти и комикси. В ъгъла игрова конзола „Ексбокс“ бе включена към стар телевизор. Дисковете, повечето с военни ролеви игри, и техните кутии бяха на купчина наблизо. Имаше и мръсни дрехи, разбира се, но и две спретнати купчини чисти, прилежно сгънати и подредени от Лори. Джейкъб не ги бе прибрал в гардероба, защото му беше по-удобно да ги взима направо от купа. Върху ниска библиотечка бяха събрани наградите от детския футболен отбор. Джейкъб не се проявяваше кой знае колко в спорта, но в онези години всяко хлапе получаваше награди. Малките статуетки стърчаха като реликви, пренебрегнати и на практика невидими за сина ми. Имаше и стар плакат на блудкав филм от 70-те години — „Петте пръста на смъртта“, на който мъж в кимоно за карате забива юмрук с добре поддържан маникюр в тухлена стена. Внушенията бяха ясни: „Шедьовърът на бойните изкуства! ВИЖТЕ неспирните изумителни схватки! УЖАСЕТЕ СЕ от забранения ритуал на желязната длан! ВЪЗХИТЕТЕ СЕ на младия боец, който сам се изправя срещу злите господари на бойните изкуства!“. Бъркотията беше толкова безнадеждна и постоянна, че двамата с Лори отдавна се отказахме да се караме с Джейкъб за това. Всъщност дори престанахме да я забелязваме. Лори си имаше теория, че този хаос отразявал духовния живот на Джейкъб, а влизането в стаята било като проникване в неговото хаотично подрастващо съзнание, затова било глупаво да се заяждаме с него. Повярвайте ми, тъкмо такива неща може да чуете, ако се ожените за дъщеря на психоаналитик. За мен си беше само разхвърляна стая и побеснявах при всяко влизане.

Джейкъб лежеше близо до ръба на леглото и не помръдваше. Главата му беше отметната назад, устата му зееше. Не хъркаше, но дишаше задавено, мъчеше го някаква простуда. И между тежкото дишане скимтеше „Н… Н…“. Опитваше се да каже „Не“.