Уильям Лэндей: Да защитаваш Джейкъб

— Здравей, Анди — промълви той.

— Извинявай. Влязох само да си потърся палтото. Не съм искал да ти досаждам.

— Няма нищо. Седни за малко.

— Не искам да ти преча.

— Моля те, седни. Искам да те попитам нещо.

Искрено му съчувствах. Виждал съм как скръбта убива хората. Работата ме принуждава да бъда част от болката. За родителите на убитите деца е най-тежко и си мисля, че за бащите е още по-непоносимо, отколкото за майките. Те са длъжни да понасят всичко, да се държат „както подобава на мъж“. Бащите на убити деца често умират наскоро след тях и често причината е инфаркт. Всъщност умират от скръб. За един прокурор също настъпва момент, когато осъзнава, че не може повече да издържа на човешката скръб, да потъва безкрайно в мъката заедно с бащите. Затова се опитва да изолира емоцията, да превърне работата си в занаят като всички останали. Важното е да държиш страданието настрана.

Но Дан Рифкин настоя. Махна с ръка като полицай, подканящ колите на кръстовище да потеглят. Нямах избор, затворих вратата полека и седнах на креслото до неговото.

— Ще пийнеш ли? — посочи той чашата си с меденокафяво чисто уиски.

— Не.

— Анди, има ли нещо ново?

— Опасявам се, че няма.

Кимна и се загледа разочарован в ъгъла.

— Винаги съм харесвал тази стая. Тук идвам да помисля. А когато се случи такова нещо, прекарваш много време в мислене.

Напрегнатата му сдържана усмивка сякаш подсказваше: „Не се тревожи, ще издържа“.

— Сигурен съм, че е така — казах му.

— И все се чудя защо този човек го е направил?

— Дан, по-добре е да не…

— Не, изслушай ме. Само… няма нужда някой да ме държи за ръката. Просто съм разсъдлив човек. Имам въпроси. Не за подробностите. Когато с тебе сме разговаряли, винаги е било за подробности — доказателства, съдебни процедури. Но аз съм разсъдлив човек, не е ли така? Разсъждавам и имам въпроси. Други въпроси.

Облегнах се в креслото и усетих как раменете ми се отпуснаха примирено.

— Така… Ето какво ме мъчи — Бен беше толкова добър . Това е първото нещо. Разбира се, никое дете не заслужава това. Знам. Но Бен наистина беше добро момче. Толкова добро. И още беше дете. На четиринайсет години, за бога! Никога не създаваше проблеми. Никога. Никога, никога, никога. Тогава защо? Какъв е бил мотивът? Не говоря за гняв, алчност, ревност, не за такива мотиви, защото в този случай не може да ги има обичайните мотиви, няма никакъв смисъл. Кой би могъл да изпита такава… такава ярост срещу Бен, срещу което и да било невръстно хлапе? Няма никакъв смисъл. Никакъв смисъл… — Рифкин вдигна дясната си ръка и започна бавно да разтрива челото си с върховете на пръстите. — Искам да кажа — какво отличава тези хора? Защото и аз съм преживявал такива неща, изпитвал съм гняв, алчност, ревност, както и ти, и всеки друг. Но не съм убил никого. Разбираш ли? Ние никога не бихме могли да убием. Но някои хора го правят, някои могат . Защо е така?

— Не знам.

— Би трябвало да имаш някаква представа за тези неща.

— Не. Всъщност нямам.

— Но ти говориш с тях. Срещаш ги.

— Повечето от тях не говорят много.

— Ти питал ли си ги някога? Не защо са го направили, а какво поначало ги прави способни на това.

— Не.

— А защо?

— Не биха отговорили. Техните адвокати не биха им позволили да говорят.

— Адвокати! — махна с ръка Дан.

— Повечето от тях не знаят как да отговорят на такъв въпрос. Онези философски настроени убийци… всичко това са празни приказки. Има ги само във филмите. А и тези типове обичат да дрънкат глупости. Ако все пак им се наложи да отговорят, сигурно ще започнат да ти обясняват за тежкото си детство или нещо подобно. Ще представят себе си като жертви. Обикновено така се оправдават.

Той кимна, за да ме насърчи да продължа.

— Дан, не бива да се самоизмъчваш, като търсиш причини. Няма причини. Няма логика. Не и в това, за което говориш.

Рифкин се отпусна в креслото и се съсредоточи, сякаш трябваше да обмисли всичко по-задълбочено. Очите му блестяха, но гласът му беше равен и овладян.

— Други родители задават ли ти такива въпроси?

— Питат ме за какво ли не.

— Виждаш ли се с тях, след като делото приключи? С родителите?

— Понякога.

— А когато е минало много време? След години?

— Случва се.

— И те… как изглеждат? Добре ли са?

— Някои от тях са добре.

— Но някои не са.

— Да, някои не са.

— Какво правят онези, които се справят? Кои са важните неща? Сигурно има нещо общо между тях. Каква е стратегията, кое помага най-добре?