Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Е, ще те оставя да се наспиш — каза той накрая. — Утре е важен ден. Искаш ли да поседя отвън, за да не се върне новият ви приятел?

— Не. Благодаря, но мисля, че всичко ще бъде наред.

— Добре. Пак ще се видим.

Легнах си двайсетина минути по-късно, но първо отместих леко щората в спалнята, за да погледна улицата. Черната полицейска кола още беше там, както очаквах.

Шестият ден на делото.

Отец О’Лиъри беше сред зрителите в дъното на залата, когато заседанието на съда започна.

Лори, посивяла и изцедена, беше на самотния си пост на първия ред.

Ладжудис, натрупал самочувствие след поредицата свидетелски показания на професионалисти, се държеше наперено. Една от чудатостите на съдебните процеси е, че макар привидно свидетелят да е звездата в представлението, често прокурорът и адвокатът крачат насам-натам, привличайки вниманието върху себе си. Добрите юристи обикновено не се движат много, защото искат погледите на съдебните заседатели да останат приковани в свидетеля. Ладжудис през цялото време като че не можеше да си намери място — пърхаше от мястото на свидетеля към ложата на съдебното жури, после към масата на обвинението и пак обратно, накрая кацна при водещия разпита. Подозирам, че беше превъзбуден заради предвидените за този ден свидетели — съучениците на Джейкъб, и бе решен да не им позволи да му съсипват делото, както се случи с предишните свидетели.

Пръв беше Дерек Ю — същият този Дерек, който бе похапвал хиляда пъти в нашата кухня, бе се разполагал на дивана да гледа футбол и да ръси чипс по килима. Дерек, който бе подскачал из хола, докато играеше на някоя от видеоконзолите с Джейкъб. Дерек, който часове наред бе клатил блажено глава, вероятно напушен с трева, в тежкия ритъм на баса от своя „Айпод“, а Джейкъб правеше същото до него. Музиката обикновено беше толкова силна, че чувахме мърморенето й от слушалките им, все едно слушахме мислите на момчетата. Сега виждах същия Дерек Ю на стола за свидетели и с удоволствие бих го одрал жив с провисналата му невчесана коса на непризнат талант от гаражна банда и сънливото изражение на лентяй. Този Дерек, който застрашаваше моя син с доживотна присъда. За случая се бе пременил със спортно сако, което висеше на тесните му рамене. Яката на ризата му беше прекалено широка. Стегната от вратовръзката, тя се нагъваше около хилавата му шия като примка.

— Дерек, откога познаваш обвиняемия?

— Ами май от детската градина.

— Били сте в едно начално училище, така ли?

— Да.

— В кое училище?

— „Мейсън-Райс“ в Нютън.

— И оттогава сте в приятелски отношения?

— Да.

— Добри приятели ли сте?

— Ами така си е.

— Гостували сте взаимно в домовете си?

— Ами да.

— Прекарвали сте заедно времето след училище и в почивните дни?

— Да.

— А били ли сте в една паралелка?

— Да.

— Кога беше последният път?

— Преди две години.

— Но дори през годините, когато не сте били в една паралелка, сте си оставали добри приятели?

— Ами да.

— Значи от колко години ти и обвиняемият сте добри приятели?

— От осем.

— Осем… А на колко години си?

— Сега съм на петнайсет.

— Може ли да се каже, че по времето, когато бе убит Бен Рифкин — 12 април 2007 година, Джейкъб Барбър е бил най-добрият ти приятел?

Дерек отговори приглушено, може би натъжен или засрамен.

— Ами да.

— Добре. Ще насоча вниманието ти към утрото на 12 април 2007 година. Помниш ли къде беше тогава?

— В училището.

— В колко часа влезе в училището?

— Осем и половина.

— Как отиде на училище?

— Пеша.

— Мина ли през парка „Колд спринг“?

— Не, дойдох от другата посока.

— Добре. Когато влезе в училището, къде отиде?

— Отбих се до моето шкафче да си оставя нещата, после отидох в нашата класна стая.

— През тази година не сте били в една паралелка с обвиняемия, така ли?

— Така е.

— Видя ли го онази сутрин, преди да влезеш в класната стая?

— Ами да, при шкафчетата.

— Какво правеше?

— Само си слагаше нещата вътре.

— Имаше ли нещо необичайно във външния му вид?

— Не.

— А по дрехите?

— Не.

— Имаше ли нещо на ръката му?

— Имаше голямо петно. Приличаше на кръв.

— Опиши петното.

— Ами просто беше червено петно, колкото монета от четвърт долар.

— Ти попита ли го от какво е?

— Да. Казах му: „Пич, какво ти е на ръката?“. Той май каза: „Нищо ми няма. Драскотина“.

— Ти видя ли обвиняемия да се опитва да махне кръвта?