Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Малко след единайсет часа — тъкмо започваше Шоуто на Джон Стюарт, Джейк каза:

— Онзи пак е тук.

— Кой?

— Онзи тип с цигарата.

Надникнах през външните щори на хола.

Същият „Линкълн Таун Кар“ бе спрял нагло точно срещу къщата под една от уличните лампи. Прозорецът до шофьора беше леко отворен, за да тръска пепелта.

— Да се обадим ли на ченгетата? — предложи Джейкъб.

— Не. Аз ще се погрижа за това.

Отидох в антрето и извадих от гардероба малка червена бейзболна бухалка от алуминий, зарязана там от години между чадърите и обувките, може би след последния мач на Джейкъб в детския отбор.

— Татко, това може би не е добра идея.

— Няма по-добра, повярвай ми.

Всъщност, Джейкъб се оказа прав, наистина не беше добра. Не си затварях очите за вероятността да съсипя още повече и без това променената представа на хората за нас, особено за Джейкъб, но бях се настроил само да сплаша Човека-с-цигарата, без да се стига до насилие. И все пак ме бе обзело чувството, че мога да пробия и стена е главата си, желанието най-сетне да направя нещо . Честно казано, не знам докъде бях готов да стигна. Впрочем не се и наложи да разбера.

Когато излязох на тротоара пред къщата, пред мен профуча полицейска кола — черен „Форд Интерсептър“, без всякакви отличителни знаци. Появи се сякаш от нищото, с мигащи сини лампи, които осветиха улицата. Спря под ъгъл пред другата кола, за да й попречи да потегли.

Отвътре изскочи Пол Дъфи — само якето с емблема и значката на колана му показваха, че е от щатската полиция. Изгледа ме (бях отпуснал надолу ръката си с бухалката, но това не пречеше да изглеждам нелепо) и повдигна вежди.

— Прибирай се вкъщи, шампионе!

Не помръднах. Толкова се стъписах, а и отношението ми към Дъфи вече беше толкова объркано, че нямах желание да го послушам.

Той ме загърби и отиде при досадника.

Стъклото откъм шофьора се спусна с бръмчене и мъжът в колата попита:

— Проблем ли има?

— Искам да видя шофьорската ви книжка и регистрационния талон на колата.

— Имам право да седя в собствената си кола, нали?

— Господине, отказвате ли да представите поисканите документи?

— Нищо не отказвам. Искам да знам защо ме безпокоите. Седя си, на никого не преча, улицата е достъпна за всички.

Мъжът пъхна цигарата в уста и се наклони напред, за да измъкне портфейла от задния си джоб. Когато Дъфи взе шофьорската книжка и се върна при полицейската кола, мъжът се вторачи в мен изпод козирката на шапката си и подхвърли:

— Как я караш, мой човек?

Не отговорих.

— Всичко наред ли е с теб и семейството?

Продължихме да се зяпаме.

— Хубаво е да имаш семейство.

Мълчах, а той продължи да пуши с пресилено безгрижие.

Дъфи излезе от колата, върна му книжката и талона и го попита:

— Вие ли бяхте спрял тук онзи ден вечерта?

— Не, господине.

— Господин О’Лиъри, защо не отидете другаде? Пожелавам ви приятна вечер. И повече не се връщайте тук.

— Улицата не е ли на всички?

— Не се отнася за вас.

— Както кажете, господин полицай. — Пак се сгъна и натика с пъшкане портфейла си в задния джоб. — Съжалявам, малко съм тромав. Остарявам. — Ухили се първо на Дъфи, после на мен. — Господа, приятна вечер и на вас. — Сложи си предпазния колан и го заключи показно. — Щрак, иначе глоба. Господин полицай, май трябва да преместите колата. Пречите ми.

Дъфи седна в полицейската кола и я премести два-три метра назад.

— Лека ви нощ, господин Барбър — каза О’Лиъри и бавно потегли.

Дъфи застана до мен.

— Искаш ли да ми обясниш какво става? — попитах го аз.

— Да, добре е да поговорим.

— Ще влезеш ли?

— Виж какво, Анди, ще те разбера, ако не желаеш да влизам в къщата ви и да се мотая наоколо. Няма проблем. Можем да говорим и тук.

— Не, всичко е наред. Просто ела вътре.

— Предпочитам да…

— Дъф, казах ти, че всичко е наред.

Той се намръщи.

— Лори будна ли е?

— Притесняваш се от нея ли?

— Да.

— Но не и от мен?

— Не очаквам с нетърпение този разговор, откровено казано.

— Не се тревожи. Мисля, че тя заспа.

— Нещо против да взема това?

Подадох му бухалката.

— Наистина ли мислеше да я използваш? — попита Дъфи.

— Имам право да не отговарям на въпроси.

— Да, може би така е най-добре.

Той пъхна бухалката в колата си и влезе с мен в къщата. Лори стоеше със скръстени ръце на площадката на вътрешната стълба по долнище на пижама и фланела. Не каза нищо.

— Здрасти, Лори — каза Дъфи.