Томас Харис - Черна неделя

— Маргарет, отдавна искам да ти изпратя нещо. На теб и на Роджър. Чакай, чакай. Държах се лошо. За мен е важно да не ми се сърдиш. Ще се разстроя, ако ми се разсърдиш.

— Не се сърдя, Майкъл. Трябва да тръгвам. Ходиш ли на лекар?

— Да, да. Добре съм, това беше просто шок от неочакваната ни среща. — Следващите думи засядаха на гърлото му, но се насили да ги изрече. — Много ми липсваш и просто се обърках. Това е всичко. Почакай за секунда. — Отиде бързо до писалището в стаята си и когато излезе, тя слизаше по стълбите. — Ето, вземи. Само ги вземи, желая ти приятно прекарване и не се сърди.

— Добре, Майкъл. А сега довиждане. — Взе плика.

Спря до вратата й се обърна към него. Искаше й се да му го каже. Не знаеше защо. Трябваше да научи.

— Майкъл, с голямо прискърбие научих за приятеля ти Джъргънс.

— Какво е станало?

— Нали той имаше навика да ни буди посред нощ, за да си говорите по телефона?

— Какво е станало?

— Самоубил се. Не чете ли във вестника? Първото самоубийство на военнопленник. Нагълтал се с хапчета и надянал на главата си найлонов плик — продължи тя. — Съжалявам. Помня как му говореше по телефона, когато не можеше да заспи. Довиждане, Майкъл. — Очите й бяха като остриета на гвоздеи и без да знае защо, й стана леко.

Когато мина три пресечки и спря на светофара, отвори плика, който й беше дал Майкъл. Вътре имаше два билета за мача за Суперкупата.

Веднага щом Маргарет си тръгна, Ландър се завтече към гаража. Беше изгубил почва под краката си. Започна бързо да работи, като се стараеше да се издигне над мислите, които като черна вълна прииждаха в главата му. Включи наетия електрокар и мушна вилката му под подпората, на която лежеше гондолата. Изключи го и слезе от седалката. Концентрираше се върху вилката. Мислеше за всички вилки, които беше виждал по складове и пристанища. Мислеше за принципите на хидравличното повдигане. Излезе и отвори задната врата на камиона. Прикрепи наклонената метална рампа. Мислеше за разтоварванията, които беше наблюдавал, и как бяха закрепени рампите. Огледа улицата. Никой не наблюдаваше къщата. Какво ли значение имаше? Качи се със скок на електрокара и повдигна гондолата от пода. Сега внимателно. Работата беше деликатна. Трябваше да мисли за нея. Трябваше да е много съсредоточен. Качи бавно електрокара в камиона, като пълзеше по рампата. Шасито изскърца, когато пое тежестта. Смъкна вилката с гондолата, дръпна спирачките, застопори колелата и привърза гондолата и вилката към мястото им с дебело въже. Мислеше за възли. Знаеше всичко за възлите. Можеше да връзва дванайсет вида. Да не забрави да остави остър нож в камиона, за да може Далия да среже въжето, когато настъпи моментът. Нямаше да има време да си играе с възлите. О, Далия, ела си! Потъвам! Прибра рампата и плътен чувал с леки оръжия в камиона и заключи задната врата. Готово.

В гаража повърна. Не бива да мисля. Отиде до шкафа с алкохол и взе бутилка водка. Стомахът му не я прие. Втория път я задържа. Извади пистолета от джоба си и го захвърли зад кухненската печка, където не можеше да го достигне. Пак бутилката. И пак. Половината вече беше празна, а водката мокреше ризата му отпред и се стичаше в пазвата му. Надигаше я отново и отново. Главата му се въртеше. Не бива да я повръщаш. Задръж я. Разплака се. Водката вече го хващаше. Седна на пода на кухнята. Още две седмици и ще съм мъртъв. Благодаря ти, Боже, че ще съм мъртъв. И всички ще са мъртви. Ще бъде тихо. А никога не беше тихо. О, Господи, толкова дълго се мъчих. Джъргънс, прав си, че се самоуби. Джъргънс! Започна да крещи. Стана и залитайки, тръгна към задната врата. Излезе и продължи да вика. Студеният дъжд обливаше лицето му, а той викаше и викаше в задния двор. Джъргънс, прав си! Стъпалата се издигнаха срещу него, той се търкулна в мъртвата трева и снега и остана да лежи по гръб под дъжда. В ума му проблесна последната искрица съзнание. Водата е добър проводник на топлината. Доказателство са милионите двигатели и мъртвото ми сърце върху пръстта.

Беше късно вечерта, когато Далия остави куфара си в дневната и го извика. Надникна в работилницата и се качи по стълбите.

— Майкъл. — Лампите светеха и в къщата беше студено. Разтревожи се. — Майкъл. — Влезе в кухнята.

Задната врата беше отворена. Изтича към нея. Когато го видя, помисли, че е умрял. Лицето му беше тебеширенобяло със синкав оттенък, а косата му се бе слепнала от студения дъжд. Коленичи до него и пипна гърдите му през подгизналата риза. Сърцето биеше. Изрита обувките с високи токчета и го повлече към вратата. Усещаше през чорапите си ледената земя. Пъшкайки от усилие, го извлече по стълбите в кухнята. Събра одеялата от спалнята за гости и ги постла на пода до него, смъкна мокрите дрехи и го търкулна върху одеялата. Изтърка го със суха хавлия и седна до него в линейката на път за болницата. На сутринта температурата му беше четирийсет градуса. Имаше вирусна бронхопневмония.