Томас Харис - Черна неделя

Фазил погледна хоризонта на североизток — Суперкуполът на три километра, хотел „Мариот“, Международният търговски център. По-нататък, на около двайсет километра, беше летище „Лейкфронт“. Дебелият безпомощен дирижабъл щеше да увисне в небето над стадиона на дванайсети януари, а той щеше да се бъхти като мравка на земята. Да пукне тоя Ландър с цялото си пикливо поколение до девето коляно.

Фазил живо си представи какво щеше да стане, ако бяха осъществили удара. Сребристият дирижабъл се снишава, най-напред незабелязан от тълпата, погълната от играта. Но все повече и повече зрители поглеждат нагоре — той слиза по-ниско, става По-голям, невъзможно голям, виси над главите им и сянката му затъмнява игрището. Някои гледат точно в ярката гондола, когато тя експлодира с ослепителен блясък, подобен на слънчево изригване, трибуните се разлюляват, може би се срутват под тежестта на шест милиона килограма разкъсана плът. А грохотът и взривната вълна се понасят оглушително над къщите, чупят стъклата в радиус от петдесет километра, корабите се клатят като при ураган. Вихърът свири около кулите на Военния дом и пищи: Фазииииил!

Щеше да е невероятно красиво. Трябваше да седне. Разтрепери се от глава до пети. Насили се да мисли за алтернативите. Стараеше се да компенсира загубите. Когато се успокои, изпита гордост от силата на характера си, от издръжливостта си пред лицето на несгодата. Той беше Фазил. Щеше да направи възможно най-доброто.

Докато се връщаше към центъра на града, мислите му бяха заети с камиони и боя. Не всичко е загубено, повтаряше си той. Може би така щеше да стане по-добре. Участието на американеца щеше да оскверни операцията. Сега ударът беше само негов. Може би нямаше да е толкова зрелищен, нямаше да постигне максималната ефективност на експлозията във въздуха, но щеше да му донесе огромен престиж, а и партизанското движение щеше да се засили, сети се той със закъснение.

Минаваше пак покрай стадиона с купола, този път от дясната му страна. Слънцето се отразяваше в металния покрив. А какво се издигаше зад него? Хеликоптер тип „тежък кран“. Тъкмо вдигаше нещо, някаква машинария. Сега се движеше над покрива. Част от работниците го чакаха до една от дупките. Сянката на хеликоптера се плъзна по купола и ги покри. Бавно и деликатно хеликоптерът спусна тежкия товар в отвора на покрива. Шапката на един работник отхвръкна и се затъркаля като дребна точица, подскачаща надолу по купола. Падна в празното пространство и вятърът я поде. Хеликоптерът отново се издигна, освободен от товара си, и потъна зад недовършения Суперкупол.

Фазил вече не мислеше за камиони. Винаги можеше да намери камион. По лицето му изби пот. Чудеше се дали хеликоптерът работи и в неделя. Почука на стъклото и каза на шофьора да го откара при Суперкупола.

Два часа по-късно беше в Градската библиотека и четеше „Въведение в световните летателни съоръжения“. От библиотеката отиде в хотел „Монтелионе“, където преписа един телефонен номер от указателя във фоайето. От телефонна кабина в „Юниън Пасинджър Търминал“ преписа друг номер, след което отиде в пощата. Взе бланка за телеграма и внимателно състави съобщение, като често поглеждаше в картичка с кодови числа, залепена от вътрешната страна на калъфа на фотоапарата му. Още няколко минути и по презокеанския телеграф към Бенгази, Либия, полетя кратко съобщение.

Върна се отново там в девет часа на другата сутрин. Отлепи от една телефонна кабина до входа жълтата лента, на която пишеше „Не работи“, и я залепи на друга, която си беше избрал — в края на редицата. Погледна часовника си. Още половин час. Седна на пейка до телефона и се скри зад един вестник.

Досега не беше използвал либийските връзки на Наджир. Не би се осмелил да го направи и сега, ако Наджир беше жив. Фазил беше взел пластичните експлозиви от Бенгази, след като Наджир беше уредил въпроса, но кодовото име „София“, дадено му от Наджир за мисията, беше отворило за него нужните врати в Бенгази. Беше го включил в телеграмата си с надеждата, че отново ще му помогне.

В десет без двайсет и пет телефонът звънна. Фазил вдигна слушалката след второто позвъняване.

— Ало?

— Да, опитвам да се свържа с господин Юсуф. — Въпреки пращенето по линията Фазил позна гласа на либийския офицер, отговарящ за връзките с Ал Фатах.

— В такъв случай търсите София Юсуф?

— Слушам ви.

Фазил заговори бързо. Знаеше, че либиецът няма да стои дълго на телефона.