Томас Харис - Черна неделя

Знаеше, че руснаците никога няма да помогнат на Израел, но в светлината на затоплянето на отношенията Изток-Запад се надяваше да помогнат на Съединените щати. Искането към Москва трябваше да се отправи от американците, но Кабаков не можеше да направи предложението без благословията на Тел Авив. Именно защото мразеше да се моли, щеше да подпише сам известието до Тел Авив, вместо да стоварва отговорността върху посланик Тел.

Кабаков реши да се закълне, че пластичните експлозиви са руски, независимо дали бяха, или не. Може би и американците щяха да се закълнат. Това трябваше да прехвърли бремето върху руснаците.

Защо им трябваше такова огромно количество експлозиви? Значеше ли това количество, че арабите имат някаква специална цел в САЩ? КГБ можеше да помогне за намиране отговора на тези въпроси.

Групата на Черния септември в Америка вероятно беше дълбоко засекретена и дори водачите на партизаните в Бейрут едва ли знаеха за нея. Щеше да е адски трудно да я открие. Публикуването на снимката на жената щеше да накара терористите да се скрият вдън земя. Трябваше да са някъде наблизо — бяха реагирали много бързо след експлозията. Да го вземат дяволите Корли, задето не осигури наблюдение на болницата. Проклет да е! Кучи син с лула!

Какво е било планирано в щаба на Черния септември в Бейрут и кой беше участвал? Наджир. Но Наджир беше мъртъв. Жената? Тя се криеше. Абу Али? Али беше мъртъв. Не можеше да е сигурен, че Али е участвал в заговора, но беше много вероятно, защото бе един от малкото хора в света, на които Наджир се доверяваше. Али беше психолог. Но не само това. Защо ли им беше нужен психолог? Али вече нямаше да може да отговори.

Кой беше американецът? Кой беше ливанецът, внесъл експлозивите? Кой взриви Музи? Дали беше жената, която видя в Бейрут, жената, която дойде в болницата да го убие?

Шофьорът на голямата кола натискаше педала на газта, доколкото му позволяваше мокрият паваж, не заобикаляше дупките в настилката и рязко удряше спирачка при червен светофар. Мошевски с безизразно лице слезе от колата и се премести до шофьора.

— Карай по-бавно. Без друсане и люшкане — рече той.

— Защо? Приятелче, времето е пари.

Мошевски доверително се наведе над него.

— За да не ти извия шибания врат, ето защо.

Кабаков разсеяно гледаше забързаните по тротоара тълпи. Беше ранен следобед, а вече се смрачаваше. Какво място. Място, обитавано от повече евреи, отколкото имаше в Тел Авив. Запита се как ли се бяха чувствали еврейските имигранти, натъпкани в трюмовете, блъскани като стадо на Елис Айланд, някои от тях загубили дори имената си, когато полуграмотни чиновници небрежно надраскваха „Смит“ или „Джоунс“ на документите им. Изливаха се от Елис Айланд в мрачния следобед върху тази студена скала, където нищо не беше безплатно, с изключение на това, което можеха да си дадат един на друг. Разбити семейства, самотни мъже.

Какво ли ставаше със самотните мъже, които умираха, преди да спечелят пари и да извикат семействата си? Самотен мъж? Кой ли бдеше до тялото му? Дали съседите?

Пластмасовата статуетка на Божията майка, сложена върху таблото на таксито, привлече вниманието на Кабаков и мислите му гузно се върнаха към проблема, който го тормозеше. Затвори очи за студения следобед и започна да премисля всичко от начало — от акцията в Бейрут, която в крайна сметка го доведе тук.

Кабаков получи подробностите няколко минути преди началото на акцията. Израелците знаеха, че Наджир и Абу Али щяха да бъдат в къщата и че може би ще присъстват и други офицери на Черния септември. Кабаков чете досиетата не партизанските водачи, за които се знаеше, че са в Ливан, докато не ги научи наизуст. Дори сега виждаше папките, струпани на бюрото му по азбучен ред.

Най-напред Абу Али. Абу Али, убит при нападението в Бейрут, нямаше роднини и семейство, с изключение на жена си, която също беше мъртва. Беше… самотен мъж ! Преди да довърши мисълта си, Кабаков потропа по пластмасовото стъкло, което го отделяше от шофьора. Мошевски го отвори.

— Кажи му да побърза.

— А, сега пък да побързам — подхвърли шофьорът през рамо.

Мошевски му показа зъбите си.

— Бързам, бързам — съгласи се шофьорът.

Консулството и Мисията на Израел в ООН бяха настанени в една и съща бяла тухлена сграда на Второ авеню №800 в Манхатън. Системата й за сигурност, както винаги, беше добре обмислена и прецизна. Кабаков вдигна пара в чакалнята и бързо се отправи към центъра за комуникации.