Томас Харис - Черна неделя

— Е, добре, Кабаков е. И какво от това? — запита Ландър.

— Какво ли? — обади се Фазил, появил се от стаята си. — Той е имал възможност да разговаря с Музи и може би е получил от него описанието ти. Сигурно е открил Музи след проверка на кораба, а на кораба вероятно са му дали и моето описание. Може още да не е разбрал, че става дума за мен, но знае, че съществувам. Скоро ще се сети. Виждал е и Далия. Трябва да изчезне.

Ландър тръшна чашата с кафе върху чинийката.

— Говориш глупости, Фазил. Ако властите знаеха нещо, отдавна да са тук. Искаш да го убиеш за отмъщение. Нали той е застрелял водача ви? Влязъл е спокойно в апартамента и му е взривил задника.

— Промъкнал се е, докато спял…

— Вие, арабите, просто ще ме уморите. Израелците ви трепят под път и над път, защото единственото, за което мислите, е отмъщението, все се стараете да им върнете за нещо, което е станало предната седмица. И сте готови да рискувате и този проект, само и само да си отмъстите.

— Кабаков трябва да умре — повиши тон Фазил.

— А може би не е просто отмъщение. Страх ви е, че ако не го очистите, докато е ранен, рано или късно ще се върне и ще посети и вас посред нощ.

Думата „страх“ увисна във въздуха помежду им. Фазил полагаше огромни усилия да се овладее. Арабите биха погълнали по-лесно жаба, отколкото обида. Далия бързо се придвижи до кафеварката и застана така, че да не могат да се гледат в очите. Сипа си кафе и се облегна с лакти на масата, а задните й части плътно се опряха в чекмеджето с ножовете.

Когато Фазил намери сили да проговори, гласът му бе пресипнал.

— Кабаков е най-добрият им човек. Ако умре, ще изпратят друг, но няма да е същото. Разрешете ми да подчертая, господин Ландър, че Музи беше ликвидиран, защото ви е виждал. Би могъл да ви разпознае по лицето и… — Арабската кръв даваше възможност на Фазил да говори много изкусно, когато пожелае. Поколеба се достатъчно дълго, за да може Ландър да се сети за думата „ръка“, след което тактично промени посоката на изречението: — … по говора. Освен това не носим ли всички белезите от своите рани? — Потупа белега на бузата си. Ландър остана безмълвен, а Фазил продължи: — Сега говорим за човек, който е виждал Далия в лицето. Има места, на които би могъл да види снимката й.

— Къде например?

— Снимката ми е в регистъра на чужденците. На нея съм добре дегизирана. Но в годишника на абсолвентите на Американския университет в Бейрут…

— Университетски годишник? Хайде де, той никога…

— Правили са го и преди, Майкъл. Знаят, че често ни вербуват там и в Университета в Кайро. Случва се снимката да се направи и годишникът да се публикува, преди човекът да се включи в движението. Той ще търси.

— Ако идентифицират Далия, снимката й ще бъде разпространена — допълни Фазил. — Когато дойде времето да нанесеш удара, навсякъде ще гъмжи от ченгета от тайните служби, особено ако присъства и президентът.

— Ще присъства, ще присъства. Вече е потвърдил.

— Тогава е много вероятно тайните служби да дойдат и на летището. Може би вече ще са видели снимката на Далия и евентуално моята и ще разполагат с твоето описание — рече Фазил. — И всичко заради Кабаков… ако го оставим жив.

— Няма да допусна риска да арестуват теб или Далия — изсъска Ландър. — А ще бъде тъпо да отида сам.

— Това не е необходимо — намеси се Далия. — Ще го направим от разстояние — излъга тя.

В болницата в Лонг Айланд Рейчъл трябваше на два пъти да показва документ за самоличност на застаналите на пост федерални агенти, преди да й разрешат да придружи Мошевски до етажа, на който лежеше Кабаков.

Кабаков се събуди от лекия звук на отварящата се врата. Рейчъл прекоси тъмната стая и сложи длан на бузата му, усети миглите му да докосват ръката й и разбра, че е буден.

— Тук съм, Давид.

Шест часа по-късно Корли се върна в болницата. Часовете за посещения бяха започнали; близките на пациентите носеха цветя по коридорите и тревожно се съвещаваха пред вратите, на които имаше надпис: „Посетители не се допускат. Пушенето забранено, използва се кислородна бутилка.“

Корли откри Мошевски на една пейка пред стаята на Кабаков със сандвич „Биг Мак“ в ръка. До него на инвалиден стол седеше около осемгодишно момиченце. И то ядеше „Биг Мак“.

— Спи ли Кабаков?

— Къпе се — отговори Мошевски с пълна уста.

— Добро утро — поздрави детето.

— Добро утро. Мошевски, кога ще свърши с банята?

— Когато сестрата го изтърка — обясни детето. — Много гъделичка. Къпала ли ви е някога сестра?