Томас Харис - Черна неделя

— Правят ни серенада — обади се сдържан глас.

Мъжът от охраната им отвори вратата с прозявка.

— Покажете документите си, госпожи.

Жените е мърморене забъркаха в чантите си и извадиха документи — пропуски на медицински сестри и жълто-зелените карти на Нюйоркския университет за частни сестри. Това беше единствената мярка за сигурност, с която ги посрещнаха.

Човекът хвърли поглед върху отворените карти, сякаш проверяваше ученици в клас. Махна на сестрите и те се пръснаха из голямата болница на път за работните си места. Една от тях влезе в женската съблекалня на партера срещу асансьорите. Както и очакваше, вътре беше тъмно.

Тя запали и се огледа в огледалото. Русата перука й стоеше безупречно, а изрусяването на веждите се оказа сполучлив номер. Памучните подплънки в бузите и очилата с необичайни рамки правеха Далия Айяд неузнаваема.

Окачи палтото се на закачалката и извади от вътрешния му джоб малък поднос. Сложи върху него две шишенца, термометър, пластмасова шпатула за натискане на език, малка картонена чашка за хапчета и ги покри с бяла платнена кърпа. Подносът беше за отклоняване на вниманието. Важната част се намираше в джоба на престилката й. Спринцовка, пълна с калиев хлорид, достатъчен да спре сърцето на бивол.

Сложи на главата си колосаната касинка и здраво я забоде с фиби. Провери за последен път вида си в огледалото. Широката сестринска престилка не й стоеше добре, но даваше възможност да прикрие автомата „Берета“, пъхнат в горната част на чорапогащите. Остана доволна.

На коридора на партера се намираха административните канцеларии, наоколо цареше полумрак и нямаше никой. Осветлението беше намалено до минимум поради енергийната криза.

Вървеше по коридора и четеше табелките на вратите. „Счетоводство“, „Картотека“… А, ето — „Информация за пациентите“. Прозорчето, на което се получаваха справките, и кръглият отвор в средата му бяха тъмни.

Вратата беше с обикновена автоматична брава. Достатъчни бяха трийсет секунди да натисне езичето със специалния лост и да я отвори. Беше обмислила особено внимателно следващия си ход и реши, въпреки инстинктивното си желание да остане скрита, да запали лампите, вместо да си служи с фенерчето. Една от неоновите тръби забръмча и светна.

Отиде до големия регистър на писалището и го отвори на буквата К. Нямаше Кабаков. Щеше да се наложи да го търси от врата на врата, да се оглежда за охрана и да се изложи на риска да я разкрият. Не. По телевизията бяха произнесли името му като Кабов. Във вестниците също го писаха Кабов. Ето го, в дъното на страницата. Кабов, Д. Без адрес. Всички въпроси да се прехвърлят към главния лекар. За проявен интерес да се уведомят главния лекар, болничната охрана и Федералното бюро за разследване, ЛЕ 5–7700. Беше в стая 327.

Далия пое дъх и затвори регистъра.

— Как влезе тук?

Далия едва не подскочи, но успя да се овладее, погледна спокойно нагоре и видя човека от охраната, който надничаше през прозорчето на гишето.

— Слушай, ако наистина искаш да свършиш нещо полезно — рече тя, — вземи тази книга и я занеси горе на нощния администратор. Така няма да има нужда да я мъкна чак догоре. Тежи към пет килограма.

— Как влезе тук?

— С ключа на нощния администратор. — Ако поискаше да види ключа, щеше да го убие.

— Нощем тук не се влиза.

— Добре де, ако искаш, обади се горе и им кажи, че трябва да получават разрешение от теб. На мен ми е все тая. Току-що ми наредиха да дойда и да им занеса регистъра, това е всичко. — Ако се опиташе да позвъни, щеше да го убие. — Значи преди да вляза тук, трябваше да ти се обадя, така ли? Не знаех.

— Аз отговарям за всичко това, ясно ли е? Трябва да знам кой се мотае тук. Виждам светлина, а не знам какво става. Наложи се да оставя входа и да дойда дотук. Ами ако някой чака отвън да влезе скришом? Ще ме уволнят, защото не съм бил на поста си, ясно ли е? Когато слизаш тук, трябва да ми се обаждаш.

— Разбира се. Съжалявам.

— Да не забравиш да заключиш и да изгасиш лампата.

— Няма.

Той кимна и бавно се отдалечи по коридора.

Стая 327 беше тиха и тъмна. През спуснатите щори се процеждаше светлина от лампите на улицата и хвърляше леки ивици по тавана. Очи, привикнали с мрака, биха видели легло, снабдено с алуминиева рамка за поддържане на чаршафите на разстояние от тялото на пациента. В леглото Доти Хиршбърг спеше с дълбокия сън на детството, върхът на палеца й едва докосваше устните, пръстите й бяха разтворени на възглавницата. Цял следобед беше гледала от прозореца на новата си стая как децата играят мач и се беше уморила. Вече бе свикнала с влизанията и излизанията на нощните сестри и когато вратата бавно се отвори, не помръдна. Лентата светлина на отсрещната стена се разшири, закри се от сянка и отново се стесни с тихото затваряне на вратата.