Томас Харис - Черна неделя

Рейчъл беше танцувала в кибуците, където като дете идваше през ваканциите, и сега бързо си припомни стъпките. Кабаков имаше ненадмината способност да танцува с чаша в ръка, която му пълнеха, без изобщо да спира да се движи. Пийваха поред от нея. Посегна зад нея с другата си ръка и дръпна фуркетите от косата й. Тя се плъзна като тъмночервена маса по гърба и около лицето й, беше по-гъста, отколкото Кабаков допускаше, че е възможно. Виното разгорещи Рейчъл и тя чу, че се смее, докато танцува. Другото, болката и унищожението, в които беше потопена, остана далече зад гърба й.

Изведнъж разбраха, че вече е късно. Шумът бе утихнал и много от празнуващите си бяха тръгнали, без Кабаков и Рейчъл да забележат. Под дървото танцуваха само няколко двойки. Музикантите бяха заспали, главите им почиваха на масата до подиума. Танцуващите се движеха в ритъма на стара песен на Едит Пиаф, пусната на джубокса до бара. Терасата бе посипана с прекършени цветя и угарки от пури, заляга с локви вино. Съвсем млад войник с гипсиран крак, вдигнат на стол, пееше заедно с плочата и държеше бутилка до себе си. Беше късно, много късно. Настанил бе часът, когато луната залязва и предметите се втвърдяват в гаснещата светлина, готови да поемат тежестта на деня. Кабаков и Рейчъл се движеха едва-едва в такта на музиката. Сетне спряха, обгърнати от топлината на телата си. Кабаков целуна капчицата пот отстрани на врата й, усети солен вкус като от морска вода. Тя се олюля и направи стъпка встрани да запази равновесие, бедрото й се плъзна по неговото, задържа се и неизвестно защо се сети как за първи път беше опряла бузата си в топлия твърд врат на кон.

Отделиха се бавно един от друг, пропуснаха светлината между себе си и излязоха навън в притихналата зора. Кабаков, без да спира, грабна бутилка бренди от една маса. Оросената трева намокри глезените на Рейчъл, докато се качваха по пътеката на хълма. Виждаха скалите и храстите с неестествената яснота на зрението, която обикновено настъпва след безсънна нощ.

Седяха, облегнали гърбове на една скала, и наблюдаваха изгрева. В светлината на ясния ден Кабаков виждаше дребните недостатъци на кожата ft, луничките, бръчките от умора под очите, хубавите скули. Искаше я страшно много, а времето беше изтекло. Целува я няколко минути, тя усещаше на врата си топлата му ръка.

По пътеката откъм гъсталака на върха на хълма се зададе свенлива двойка. Отупваха листа от дрехите си. Спънаха се в краката на Кабаков и Рейчъл, които седяха до пътеката, и отминаха, без да ги забележат.

— Давид, разтревожена съм — най-сетне проговори Рейчъл, като късаше една тревичка. — Знаеш ли, не исках да започвам.

— Е, аз… — Кабаков се постара да измисли нещо приятно, после се присмя на себе си. Харесваше я. Думите нищо не значеха. По дяволите думите! — Подмокрените гащи и смътните съжаления са за гимназисти. Ела с мен в Хайфа. Мога да взема една седмица отпуск. Искам да дойдеш с мен. А за отговорностите ти ще говорим следващата седмица.

— Следващата седмица. Следващата седмица може да съм останала без капчица разум. Имам задължения в Ню Йорк. Какво може да бъде различно след една седмица?

— Разтягането на пружините на леглото, излежаването на слънце и гледането в очите ще я направи различна. — Тя бързо се извърна. — Няма защо да възмущаваш.

— Не се възмущавам.

Той се усмихна. Усмихна се и тя. Настъпи неловко мълчание.

— Ще се върнеш ли? — попита Кабаков.

— Няма да е скоро. Трябва да довърша работата си. Във всеки случай няма да дойда, докато пак не избухне война. Но за теб тя не е спирала дори за минута, нали, Давид? За теб тя никога няма да свърши.

Той не каза нищо.

— Не е ли смешно? От жените се очаква да живеят своя малък живот и да се нагаждат към всичко, а мъжете имат своя дълг . Това, което върша аз, е истинско, ценно и важно. И щом аз казвам, че то е моят дълг, защото искам да е мой дълг, то е толкова реално, колкото твоята униформа. Следващата седмица няма да говорим за това.

— Добре — заяви Кабаков. — Върви и изпълнявай дълга си.

— И ти няма защо да се вкисваш.

— Не съм вкиснат.

— Давид, благодаря, че ме покани. Ако можех, щях да те поканя аз. Да отидем в Хайфа. Или някъде другаде. И да повредим пружините на леглото. — Помълча и бързо додаде: — Довиждане, майор Давид Кабаков. Няма да те забравя.

Затича се надолу по пътеката. Разбра, че плаче едва когато джипът набра скорост и вятърът превърна сълзите в студени петна по лицето й. Сълзи, изсушени от вятъра преди седем години в Израел.