Томас Харис - Черна неделя

Кабаков се изправи пред нея.

— Идете да си починете, доктор Бауман.

През следващия месец Кабаков затъна до гуша в канцеларска работа. Бяха го върнали в Мосад, който трескаво се мъчеше да определи пълния размер на щетите, нанесени от враговете на Израел по време на Шестдневната война, и да изчисли потенциала им за втори удар. Провеждаха се изтощителни разговори с летци, командири на военни части и отделни войници. Кабаков провеждаше голяма част от разговорите и сравняваше събрания материал с информацията, получавана от арабски източници, като резюмираше резултатите в кратки докладни записки, които началниците му внимателно проучваха. Досадна и изморителна работа, а мисълта за Рейчъл Бауман рядко го навестяваше. Не се срещаше с нея и не я търсеше. Вместо това насочи вниманието си към една зряла сержантка от Сабра със силно издута отпред блуза, способна да обязди див бик без въже. Скоро обаче я прехвърлиха другаде и отново остана сам, този път умишлено, с притъпени от еднообразната работа чувства, докато едно празненство не го пробуди.

Беше първото му истинско празненство след края на войната, организирано от двайсетина парашутисти, служили под командването на Кабаков. Присъстваше буйна приятелска група от петдесетина души — мъже и жени, всичките войници. Почти без изключение бяха по-млади от Кабаков, със загорели лица и светнали очи. Шестдневната война беше пресушила младостта по лицата им и сега тя, подобно на млади листенца, непобедимо се връщаше. Жените се радваха, че са с рокли, сандали и шарени блузи вместо с униформи, и бяха наистина приятни за гледане. Почти не се говореше за войната, не се споменаваха загиналите. За тях бяха прочетени и още дълго щяха да се четат молитви.

Групата беше наела за вечерта един ресторант в предградията на Тел Авив до пътя за Хайфа — отдалечена сграда, която на лунната светлина изглеждаше синкавобяла. Кабаков чу шума от празненството още в джипа си от триста метра разстояние. Звучеше като бунт с музикален съпровод. В ресторанта и под сянката на едно дърво до терасата танцуваха двойки. Когато Кабаков влезе и си запробива път през танцуващите, вълна от внимание заля заведението. Той отговори на поздравите, които надвиваха оглушителната музика. Някои от по-младите войници го сочеха на дамите си с очи и кимане на глава. На Кабаков му стана приятно, но положи усилие да не му проличи. Знаеше, че не бива да, се превръща в нещо специално. Всеки поемаше собствените си рискове. Тези хора бяха достатъчно млади, за да се увлекат от нещо подобно, помисли той. Дощя му се Рейчъл да е там, да е с него и невинно вярваше, че това негово желание няма нищо общо с начина, по който го бяха посрещнали. Да върви по дяволите!

Проби си път до дългата маса в края на терасата, където се беше разположил Мошевски с група оживени момичета. Беше наредил пред себе си разнообразие от бутилки и разказваше всички мръсни вицове, за които можеше да се сети. Кабаков се почувства добре, а като пийна малко вино — още по-добре. Мъжете имаха различни чинове, висши и нисши, и на никого не се струваше странно, че майор и сержант танцуват един до друг. Дисциплината, която беше отвела израелците до Синай, беше породена от взаимно уважение и поддържана от духа им. Приличаше на връхна дреха, която при подобни случаи можеше да се остави на гардероб. Празненството беше хубаво — хората се разбираха помежду си, виното беше израелско, танците като в кибуците.

Малко преди полунощ Кабаков мярна Рейчъл между танцуващите двойки, застанала колебливо на границата на светлината. Тръгна към навеса в градината, където младежите танцуваха, пляскаха с ръце и пееха.

Въздухът, напоен с мирис на вино, силен тютюн и топли цветя, галеше голите й ръце и крака под късата джинсова рокля. Видя Кабаков, изтегнат като Нерон на стола си до дългата маса. Някой беше затъкнал цвете зад ухото му, в зъбите си стискаше пура. Към него се навеждаше момиче и оживено му говореше.

Рейчъл плахо тръгна през музиката и танцуващите към масата му. Съвсем млад лейтенант я улови за ръка и я завъртя в танца, а когато стаята спря да се върти пред очите й, пред нея стоеше Кабаков със светнали от виното очи. Беше забравила колко е едър.

— Давид — започна тя, като се вглеждаше в лицето му, — искам да ти кажа, че…

— Че ти се пие нещо — довърши Кабаков и й подаде чаша.

— Утре си заминавам, казаха ми, че си тук, а аз не мога да тръгна, без…

— Без да танцуваш с мен ли? Разбира се, че не можеш.