Томас Харис - Черна неделя

Отново прегледа прозорците отсреща. В сградата отляво се вдигна щора и Кабаков се напрегна. На прозореца се показа жена по бельо. Когато се извърна, зърна зад нея дете, седнало на кухненска маса.

По тротоара бяха наизлезли подранили чиновници, които с пребледнели от съня лица бързаха към автобусната спирка на улица „Пасифик“ на следващата пресечка. Кабаков отвори паспортите и за петдесети път заразглежда дебелото лице на Музи. Краката му бяха изтръпнали и той стана да се поразтъпче. Джобната радиостанция до него запращя.

— Джери Димпълс. На предната ви врата стои мъж с ключове.

— Разбрано, Димпълс — рече Кабаков в микрофона. Ако имаха късмет, щеше да е дневният пазач. Нощният беше хъркал непробудно на приземния етаж на склада. След секунда радиото отново се обади и израелецът на покрива потвърди, че нощният пазач напуска сградата. Той прекоси улицата, появи се в полезрението на Кабаков и се отправи към спирката.

Кабаков отново се зае да разглежда прозорците и когато обърна поглед към спирката, видя големия градски автобус, от който слязоха група чистачки. Те се заклатиха по улицата, яки жени на средна възраст, с пазарски чанти. Много от тях имаха славянски черти, наподобяващи чертите, на самия Кабаков. Приличаха на съседките от детството му. Проследи ги с бинокъла. Групата се топеше, защото жените една по една влизаха в къщите, където работеха. Стигнаха до дома на Музи и една дебела жена от центъра на групата се отдели и тръгна към входа с чадър под мишница и пазарски чанти в двете ръце. Кабаков фокусира бинокъла върху нея. Имаше нещо необичайно — обувките й. Бяха много големи и на единия подпухнал глезен имаше порязване от бръснач.

— Димпълс — заговори Кабаков в микрофона. — Мисля, че дебелата жена е Музи. Влизам. Прикривай улицата.

Кабаков остави пушката, и взе от ъгъла голям чук.

— Прикривай улицата — повтори той на мъжа до себе си. След това затрополи по стълбите, без да го е грижа дали дневният пазач ще го чуе. Погледна бързо навън и се втурна през улицата, гушнал чука.

Входът на сградата не беше заключен. Застана пред вратата на Музи и се заслуша. След това с всичка сила замахна с чука към ключалката.

Вратата се отвори с трясък, като отнесе със себе си част от пантите. Кабаков се озова вътре, преди треските да паднат на пода, като насочи голям пистолет към дебелия мъж в рокля.

Музи стоеше на прага на спалнята си, ръцете му бяха пълни с книжа. Челюстта му трепереше и когато погледна Кабаков, в очите му се четеше тъпа болка.

— Кълна се, че не съм…

— Обърни се и сложи ръце на стената.

Кабаков внимателно го претърси и извади малък автоматичен пистолет от дамската му чантичка. Затвори строшената врата и я подпря с един стол.

Музи се беше съвзел с мълниеносна бързина.

— Имате ли нещо против да махна тази перука? Сърби ме главата.

— Нямам. Седни. — Кабаков заговори в радиостанцията. — Димпълс, свържи се с Мошевски. Кажи му да докара камиона. — Извади паспортите от джоба си. — Музи, искаш ли да живееш?

— Без съмнение ми задавате реторичен въпрос. Мога ли да знам кой сте? Нито извадихте разрешение за обиск, нито ме убихте. Това са единствените две неща, които бих разпознал веднага.

Кабаков показа на Музи паспорта си. Изражението на дебелия мъж не се промени, но в главата му късчетата мозайка светкавично се нареждаха, защото разбра, че има вероятност да оживее. Музи скръсти ръце върху престилката и зачака.

— Платиха ти вече, нали?

Музи се поколеба. Пистолетът на Кабаков изпука, заглушителят изсвистя и в облегалката на стола до врата на Музи се заби куршум.

— Музи, ако не ми помогнеш, си мъртъв. Те няма да те оставят жив. Ако останеш тук, ще влезеш в затвора. За теб трябва да е очевидно, че съм единствената ти надежда. Ще направя предложението си само веднъж. Кажи ми всичко и лично ще те кача на самолета на летище „Кенеди“. Аз и хората ми сме единствените, които могат да те качат жив на самолета.

— Името ви ми е познато, майор Кабаков. Знам с какво се занимавате и смятам, че е малко вероятно да ме оставите жив.

— Държиш ли на думата си в сделките?

— Често.

— Аз също. Предполагам, че вече си получил парите или поне една голяма част. Кажи ми и върви да ги харчиш.

— Къде? В Исландия ли?

— Това си е твой проблем.

— Добре — рече тежко Музи. — Ще ви кажа. Но искам да излетя довечера.

— Ако информацията ти съвпада с нашата, съгласен съм.

— Не знам къде са експлозивите и това е самата истина. Имах контакти с тях два пъти — веднъж тук и веднъж в Бейрут. — Музи изтри лице с престилката и облекчението се плъзна по тялото му като бренди. — Имате ли нещо против да си взема бутилка „Перие“? От говоренето ожаднявам.