Томас Харис - Черна неделя

— Естествено, че имаш — съгласи се Кабаков. — И не се съмнявам, че са били заплашвани. Лъжи митничарите колкото си искаш. Но не и мен, Фавзи. Няма къде да се скриеш от мен. Нито тук, нито вкъщи, нито където и да е на земята. Уважавам роднините ти. Разбирам тези неща и няма да те издам.

— Ливанецът уби Лармосо на Азорските острови — започна Фавзи.

Мошевски нямаше вкус към изтезанията. Знаеше, че и Кабаков ги мрази. Трябваше да положи съзнателно усилие да не се усмихне, докато претърсваше каютата. Всеки път, когато монологът на Фавзи започнеше да се запъва, Мошевски спираше работата си, за да му хвърли страшен поглед, като се стараеше да изглежда разочарован, че няма повод да го накълца.

— Опиши го.

— Тънък, със среден ръст. На лицето си има белег, покрит с коричка.

— Какво имаше в чувалите?

— Не знам. Аллах ми е свидетел. Ливанецът ги напълни от сандъците в предния трюм. Не пусна никого наоколо.

— Колко души бяха в лодката?

— Двама.

— Опиши ги.

— Единият беше висок и слаб, другият — по-дребен. Носеха маски. Уплаших се и не ги гледах много-много.

— За какво говореха?

— По-високият говореше с ливанеца на английски.

— А по-дребният?

— Той мълча.

— Дали не е бил жена?

Арабинът се изчерви. Не искаше да признава, че се е уплашил от жена. Беше немислимо.

— Ливанецът е носил пистолет и е заплашил роднините ти и това те е накарало да му сътрудничиш, Фавзи — рече благо Кабаков.

— Би могъл да бъде жена — престраши се накрая Фавзи.

— Видя ли ръцете й на чувалите?

— Носеше ръкавици. Но отзад на маската й имаше буца, която би могла да е коса. А също и дупето й.

— Какво дупето й?

— Беше апетитно. По-широко от мъжко. Освен ако е било закръглено момче.

Мошевски, който ровеше в хладилника, се почерпи с бутилка бира. Зад бирата имаше нещо. Извади го и го подаде на Кабаков.

— Религията на капитан Лармосо изискваше ли да държи в хладилника си култови предмети? — попита Кабаков и приближи към лицето на Фавзи обезобразената от ножа фигурка на Божията майка.

Фавзи я изгледа с неподправеното неразбиране и отвращение, каквото изпитва истинският мюсюлманин към култовите изображения. Кабаков, дълбоко замислен, помириса статуетката и я почопли с нокътя на показалеца си. Пластичен експлозив. Лармосо е знаел какво е, но не е бил информиран за свойствата му, разсъждаваше той. Капитанът е сметнал, че е най-безопасно да го държи на студено като останалите експлозиви в трюма. Излишен труд, рече си Кабаков. Обърна статуетката в ръцете си. Щом са положили такива усилия да скрият експлозивите, значи са смятали да ги пренесат през митницата.

— Дай ми корабните документи — рязко нареди Кабаков.

След кратко забавяне Фавзи намери книгата с товарителницата. Минерална вода, обработени кожи… ето ги, три сандъка с религиозни статуетки. Произведени в Тайван. Изпратени на името на Бенджамин Музи.

Музи наблюдаваше от бруклинските възвишения как „Летиша“ влиза в нюйоркското пристанище, придружена от катера на бреговата охрана. Изруга на няколко езика. Какво ли беше забъркал Лармосо? Музи забърза към телефонната будка с най-голямата бързина, на която беше способен, тоест към четири километра в час. Придвижваше се с достолепието на слон и също като слон притежаваше учудваща грация на крайниците. Гази работа обаче беше доста объркана.

Размерите му не позволиха да влезе в будката, но успя да посегне и набере номера. Обади се в Спасителната служба на бреговата охрана и се представи за репортер на „Ел Диарио“ от „Пренса Латина“. Любезен младеж от пресцентъра на бреговата охрана му съобщи подробности за „Летиша“, които беше научил по радиостанцията. Капитанът бил изчезнал и било предприето неуспешно преследване на скутер.

Музи подкара по скоростната магистрала Бруклин-Куинс, минаваща над пристанището в Бруклин. На кея до „Летиша“ забеляза митничари и полицаи от пристанищната полиция. Отдъхна си, като видя, че нито над кораба, нито над катера се вее червеният раиран флаг, означаващ опасен товар на борда. Или властите още не бяха открили експлозивите, или скутерът ги беше взел в открито море. Ако ги беше взел скутерът, което се очертаваше като много вероятно, имаше още малко време поне от гледна точка на намесата на закона. На властите щяха да са нужни няколко дни да проверят точка по точка списъка с товарите на „Летиша“ и да открият кой именно липсва. Вероятно още не го търсеха. Но Музи знаеше, че може би други го търсят.