Томас Харис - Черна неделя

Беше сребристият въздушен кораб от детството му, дирижабълът на „Олдрич“. Виждаше го как се рее плавно на вятъра зад неподвижния връх на паметника и се улови за ръба на пейката, сякаш бе кормилото за управление. Корабът се завъртя, ускори движението си, когато улови посоката на вятъра, и леко промени курса си.

Фирмата „Олдрич“ с удоволствие назначи Майкъл Ландър. Ако шефовете й знаеха, че лицето му в продължение на деветдесет и осем секунди бе излъчвано по телевизионната мрежа, заклеймявайки родината си, те не споменаха за това. Убедиха се, че може великолепно да лети, и това беше достатъчно.

Той трепери половината нощ преди изпита по пилотиране. Маргарет беше изпълнена със съмнения, докато го откарваше към летището, намиращо се само на осем километра от дома им. Но тревогите й бяха напразни. Той се промени само като тръгна към въздушния кораб. Старите чувства го връхлетяха, съживиха го и запазиха ума му свободен, а ръцете — сигурни.

Летенето изглеждаше чудесна терапия и за част от него наистина беше. Но умът му приличаше на вършачка и с възвръщането на увереността част от него беше спокойна благодарение на тази увереност, но тя пък подхранваше ударите, нанасяни от другата му част. Униженията в Ханой и Вашингтон пламваха все по-силно през есента и зимата на 1973 година. Контрастът между образа, който искаше да притежава, и начина, по който се бяха отнесли с него, ставаше все по-голям и по-противен.

Увереността му не го крепеше в мрака. Потеше се, сънуваше и оставаше импотентен. Тъкмо през нощта детето у него, мразещото същество, подхранвано от страданието му, шепнеше на мъжа:

— Какво друго си загубил? Какво? Маргарет се мята в съня си. Смяташ ли, че е покръшвала, докато те нямаше?

— Не.

— Глупак. Попитай я.

— Не е нужно да я питам.

— Тъп импотентен тип.

— Млъкни.

— Докато ти ревеше в килията, тя тук си е разкрачвала краката.

— Не. Не. Не. Не. Не. Не.

— Питай я.

Попита я в една студена октомврийска вечер. Очите й се насълзиха и тя излезе от стаята. Виновна ли беше, или не?

Мисълта, че му е изневерявала, не го напускаше. Запита аптекаря й дали през последните две години е купувала противозачатъчни хапчета и получи отговор, че не е негова работа. Легнал до нея след поредния си провал, той се терзаеше от живи видения на Маргарет в леглото с други мъже. Понякога мъжете бяха Бъди Айвс или Джуниър Аткинс — единият отгоре й, другият очакващ реда си.

Научи се да я избягва, когато бе сърдит и подозрителен, и прокарваше някои вечери, потънал в мрачни мисли в работилницата в гаража. Друг път се мъчеше да води с нея лек разговор, като се преструваше, че изпитва интерес към дневните й занимания и към успехите на децата в училище.

Маргарет беше заблудена от физическото му възстановяване и успеха в работата. Мислеше, че вече е добре. Уверяваше го, че импотентността му ще мине. Каза му, че съветникът от флотата я бил предупредил за това, когато я посетил преди завръщането му. Употребил думата импотентност.

Първият пролетен полет на дирижабъла през 1974 година бе на североизток. Вторият трябваше да бъде преход от Източното крайбрежие до Флорида. Щеше да отсъства три седмици. Вечерта преди тръгването му едни приятели на Маргарет организираха празненство и семейство Ландър бяха поканени. Ландър беше в добро настроение. Настоя да отидат.

Беше приятна сбирка на осем семейства. Имаше ядене и танци. Ландър не танцуваше. Говорейки бързо, с тънък слой пот върху лицето, той разказваше на група хора в ъгъла за системите на управление на дирижабъла. Маргарет прекъсна монолога му, за да му покаже градината. Когато се върнаха, разговорът се бе пренесъл върху професионалния футбол. Той взе думата и продължи разказа, откъдето го беше прекъснал.

Маргарет танцува с домакина. Два пъти. Втория път домакинът задържа ръката й за миг, след като музиката спря. Ландър ги наблюдаваше. Говореха си тихичко. Знаеше, че говорят за него. Обясняваше подробно верижните завеси на дирижабъла, а публиката му се беше втренчила в чашите си. Мислеше, че Маргарет е много внимателна. Но не можеше да скрие от него как попива вниманието на мъжете. Просто го всмукваше с кожата си.

На път за вкъщи караше мълчаливо, пребледнял от ярост.

Когато влязоха в кухнята, Маргарет не можа да издържи повече мълчанието му.

— Защо направо не започнеш да крещиш и да приключим с това? — заговори тя. — Давай, казвай какво мислиш.