Томас Харис - Черна неделя

Джъргънс получи шест месеца в карцера за тази реч и зъбите му опадаха от храната. Беше издълбал словото за жълтата мишка на дъските на нара си и го четях, когато си отиде.

Няма да мисля повече за това. Не, ще мисля. Мога да го кажа и за себе си, освен всичко останало. Трябва да проверя под дюшека дали друг болен не е дълбал по дъските.

„Сейнт Олбан“, 1 април 1973 г.

След четири дни мога да си ида вкъщи. Казах на Маргарет. Ще отработи времето, през което ще дойде да ме вземе. Сега, когато съм по-добре, трябва да внимавам с настроенията си. Днес, когато Маргарет ми каза, че е уредила покупката на кола, избухнах. Каза ми, че е поръчала микробуса още през декември, тъй че работата е свършена. Трябваше да изчака. Можех да уредя по-изгодна сделка. Обясни ми, че търговецът й предложил специални условия. Изглеждаше самодоволна.

Ако имах транспортир, нивелир, навигационни таблици и конец, можех да определям датите без календар. Сенките на дървените рамки между стъклата образуват кръст на стената. Знам часа, знам географската дължина и ширина на болницата. Те и ъгълът на слънцето ще ми дадат датата. Щях да я измервам на стената.

Връщането на Ландър създаде трудности на Маргарет. В негово отсъствие бе започнала да си изгражда друг живот с нови хора и когато го взе вкъщи, трябваше да го прекрати. Вероятно щеше да го зареже, ако се беше върнал от последния си полет през 1968 година, но не искаше да подава молба за развод, докато беше в плен. Опитваше се да бъде честна и не можеше да понесе мисълта да го изостави болен.

Първият месец мина ужасно. Ландър беше много нервен и хапчетата невинаги му помагаха. Не можеше да понася затворени врати дори през нощта и след полунощ бродеше из къщата да се увери, че са отворени. По двайсет пъти на ден проверяваше дали в хладилника има храна. Децата се отнасяха вежливо с него, но си говореха за хора, които не познаваше.

Малко по малко започна да заяква и заговори за връщане на активна служба. Картонът му в болницата „Сейнт Олбан“ показваше, че за два месеца е наддал девет килограма.

Картонът му в съдебната комисия на флотата показваше, че на двайсет и четвърти май Ландър трябва да се яви пред комисията да отговаря пред закрити врата за съглашателство с врага по обвинение, внесена от полковник Ралф ДеДжонг.

От стенограмата на изслушването се разбира, че на процеса е показан част от северновиетнамски пропаганден филм и че веднага след него заседанието е било прекъснато за петнайсет минути, защото обвиняемият се е извинил и е напуснал залата. След това са били изслушани показанията на обвиняемия и на полковник ДеДжонг.

В стенограмата е отразено, че обвиняемият се е обръщал към комисията с „майко“. Много по-късно това бе прието от юридическата комисия за печатна грешка.

С оглед примерното досие на обвиняемия преди пленяването му и наградата, получил за кацането при екипажа на самолета, довело до залавянето му, офицерите от комисията бяха склонни към снизходителност.

Към стенограмата бе приложено изявление, подписано от полковник ДеДжонг. В него се твърди, че поради изразеното от Военния департамент желание да се избегне публичността около лошото поведение на някои военнопленници той ще оттегли обвиненията си „за доброто на войската“, ако Ландър подаде оставка.

Алтернатива на оставката бе Военният съд. Ландър не смяташе, че може отново да понесе всичко това.

Към стенограмата бе приложено и копие от молбата за оставка от Военноморските сили на САЩ.

Когато излезе от залата, Ландър бе като замаян. Чувстваше се сякаш някой от крайниците му е отсечен. Скоро трябваше да каже на Маргарет. Въпреки че не беше споменавала за филма, сигурно знаеше причината за оставката му. Движеше се безцелно из Вашингтон, самотна фигура в слънчевия пролетен ден, спретнат в униформата, която никога вече нямаше да облече. В главата му непрекъснато се въртеше филмът. Виждаше го секунда по секунда. Всички подробности стояха пред очите му, само пленническата униформа бе заменена от къси панталонки. Седна на една пейка близо до Елипсата, недалеч от моста към Арлингтън, недалеч от реката. Питаше се дали погребалният агент ще кръстоса ръцете на гърдите му. Питаше се дали да не остави бележка, с молба да сложат здравата му ръка отгоре. Питаше се дали бележката няма да се разтвори от водата. Гледаше втренчено паметника на Вашингтон, но не го виждаше истински, а с очите на самоубиец — изправен в яркия кръг в края на някакъв тунел като през телескоп. Нещо се задвижи в полезрението му и пресече яркия кръг над центъра на телескопа.