Томас Харис - Черна неделя

— Разрешете да използвам телефона — рече Корли.

Денонощното наблюдение на площадката за приземяване на хеликоптера се проточи дни наред. Корли, Мошевски и Кабаков стояха там през работно време. Трима души от ФБР поемаха дежурството, когато прибираха хеликоптера за през нощта. Фазил не се появяваше.

Всеки ден Джаксън идваше на работа весел и готов да действа, въпреки че се оплакваше от двамата юначаги, които не се отделяха от него в свободното му време. Твърдеше, че ограничавали свободата му.

Една вечер отиде да пийне с Кабаков и Рейчъл в „Роял Орлиънс“. Двамата му телохранители седяха на съседната маса, мрачни, без нищо пред себе си. Джаксън беше пътувал много и Кабаков го харесваше най-много американците, които познаваше.

Мейджинти беше друга работа. Кабаков съжали, че го бяха включили. Напрежението казваше думата си. Беше нервен и раздразнителен.

На четвърти януари сутринта дъждът забави вдигането на товарите и Джаксън отиде в бараката с кафето си.

— Каква е тази ютия? — запита той Мошевски.

— „Галил“. — По настояване на Кабаков Мошевски си беше поръчал от Израел нов вид автоматична пушка. Свали Пълнителя и го подаде на Джаксън. Показа му отварящото устройство, вградено в двуножника — нещо, което му се струваше особено интересно.

— Когато бяхме във Виетнам — рече Джаксън, — в хеликоптера имахме АК-47. Харесваше ми повече от M-16.

В бараката влезе Мейджинти, видя оръжието и веднага излезе. Кабаков реши да нареди на Мошевски да скрие пушката. Нямаше смисъл допълнително да стряскат Мейджинти.

— Но честно казано, тези неща не ми харесват — говореше Джаксън. — Знаете, че има много хора, които обичат да си играят с оръжие… нямам предвид вас, това ви е работата, но ми покажете човек, който си пада по ютиите и ще…

Радиостанцията на Корли го прекъсна.

— Джей седем, Джей седем.

— Джей седем, слушам ви.

— Ню Йорк информира; обект Муха е минал през митницата на летище „Кенеди“ в 0940 източноамериканско време. Има резервация за полет 704 на авиокомпания „Делта“ до Ню Орлиънс, пристигащ в 1230 централноамериканско време. — „Муха“ беше кодовото название на Абдел Авад.

— Разбрано. Край. Кабаков, той пристига! Ще ни отведе при Фазил, експлозивите и жената.

Кабаков въздъхна с облекчение. Беше се подвило първото безспорно доказателство, че е прав. Мишената бе мачът за Суперкупата.

— Дано успеем да ги изолираме от експлозивите, преди да ги вземат. В противен случай ще стане горещо.

— Значи днес е денят — обади се Джаксън. В гласа му нямаше тревога. Беше твърд и спокоен.

— Не знам — отвърна Кабаков. — Може да е днес, а може и да е утре, защото е неделя и вероятно ще иска да наблюдава как върви работата в неделя. Ще видим.

Три часа и четирийсет и пет минути по-късно Абдел Авад слезе от самолета на летище „Ню Орлиънс Интернешънъл“. Носеше малък куфар. На опашката от пътници зад него стоеше едър мъж на средна възраст със сив костюм. За миг очите му срещнаха очите на Корли, който чакаше от другата страна на коридора. Едрият погледна гърба на Авад и отмести поглед.

Корли последва с куфар в ръка слезлите пътници към фоайето. Не гледаше към Авад, а към тълпата посрещачи. Търсеше Фазил или жената.

Но Авад очевидно не търсеше никого. Слезе с ескалатора и излезе навън, където се подвоуми пред опашката за лимузини.

Корли се вмъкна в колата при Кабаков и Мошевски. Кабаков се правеше, че чете вестник. Бяха се договорили да не се появява на открито, в случай че снимката му е била показана на Авад при разясняването на задачата.

— Онзи едрият е Хауард — рече Корли. — Той ще го следи, ако наеме лимузина. Ако вземе такси, Хауард ще го посочи на момчетата в радиоколите.

Авад се качи в такси. Хауард мина зад таксито и спря да си изсекне носа.

Беше цяло удоволствие да се наблюдава операцията по следенето. По дългия път към града бяха включени три коли и един пикап, като нито една от тях не се задържа непосредствено зад таксито повече от няколко минути. Когато стана ясно, че таксито ще спре пред хотел „Мариот“, една от колите се стрелна към страничния му вход, а на рецепцията застана агент доста преди Авад да влезе и да потърси резервацията си.

Агентът от рецепцията бързо тръгна към вратите на асансьорите.

— Шестстотин и единайсет — подхвърли той, като мина покрай мъжа, застанал под една палма в саксия. Агентът под палмата влезе в асансьора. Когато Авад последва пиколото към стаята си, той вече наблюдаваше шестия етаж.