Джон Гришам - Братята

Запали още една цигара, последната за тази вечер, и погледна плика върху празния стол — пет милиона долара обезщетение, поискани от двете семейства. Бийч би дал парите, стига да можеше. Не беше виждал децата, преди да ги убие. В деня след катастрофата във вестника бяха публикувани снимките им — усмихнати момче и момиче. Просто студенти в лятна ваканция.

Бърбънът му липсваше.

Фалитът щеше да намали сумата само наполовина. Другата половина беше наказателна и не подлежеше на отменяне. Затова дългът щеше да го следва, където и да отидеше. Не че имаше къде да иде. Щеше да бъде шейсет и пет годишен, когато излезеше оттук. Ако не умреше дотогава. Щяха да го изнесат от Тръмбъл в ковчег, да го изпратят у дома в Тексас и да го заровят зад малката църквичка, където беше кръстен. Може би някое от децата му щеше да се изръси за надгробен камък.

Бийч излезе от стаята, без да спре телевизора. Беше почти десет, време да изгасят лампите. Той делеше килията си с Роби, едно момче от Кентъки, ограбило двеста и четирийсет хиляди къщи, преди да го хванат. Продавал пистолетите, микровълновите печки и стереоуредбите за кокаин. Роби беше в Тръмбъл от четири години и по силата на това старшинство бе избрал долното легло. Бийч се покатери върху горното, пожела „лека нощ“ на Роби и угаси лампата.

— Лека нощ, Хатли — долетя тихият отговор.

Понякога си говореха в тъмното. Стените бяха каменни, а вратата — метална, така че никой не можеше да ги чуе. Роби беше на двайсет и пет и щеше да стане на четирийсет и пет, преди да напусне Тръмбъл. Двайсет и четири години — по една за всеки десет къщи.

Времето между лягането и заспиването беше най-неприятната част от деня. Миналото му го връхлиташе — грешките, страданията, всичко, което би могло и би трябвало да бъде. Колкото и да се мъчеше, Хатли не можеше просто да затвори очи и да заспи. Първо трябваше да се накаже. Имаше внучка, която никога не бе виждал, и започваше с нея. После трите деца. Забрави жената. Но никога не забравяше парите й. И приятелите. Ах, приятелите. Къде бяха те сега?

Беше в затвора от три години и тъй като нямаше бъдеще, оставаше му само миналото. Дори и бедният Роби на долното легло мечтаеше за ново начало на четирийсет и пет годишна възраст. Не и Бийч. Понякога той почти копнееше за топлата тексаска пръст над тялото му зад малката църквичка.

Някой сигурно щеше да му купи надгробен камък.

Трети февруари се оказа най-тежкият ден в живота на Куинс Гарб. Без малко да се окаже и последен, ако лекарят му не беше извън града. Не можеше да получи рецепта за приспивателни, а не му стигаше смелостта да се застреля.

Денят беше започнал много приятно с късна закуска — купичка овесени ядки до камината. Беше сам. Дамата, за която бе женен от двайсет и шест години, вече бе тръгнала към града за поредния чай, доброволно организиран за набиране на средства, или за някоя друга благотворителна щуротия, която изпълваше времето й и го отърваваше от нея.

Навън валеше сняг, когато Куинс излезе от просторната си и претенциозна къща в Бейкърс, Айова, и се отправи към банката, където работеше. Пристигна за десет минути с единайсетгодишния си черен мерцедес. Той беше важна личност в града, член на фамилията Гарб, която притежаваше банки от няколко поколения. Куинс паркира на запазеното за него място зад банката, което гледаше към Мейн Стрийт, и прескочи набързо до пощата, както правеше два пъти седмично. От години държеше там частна пощенска кутия, тайно от жена си и най-вече от секретарката си.

Понеже беше богат като малцина други в Бейкърс, Айова, той рядко говореше с хората на улицата. Не се интересуваше какво мислят за него. Те боготворяха баща му и това бе достатъчно, за да върви бизнесът.

Дали обаче нямаше да се наложи да промени поведението си, когато старецът умреше? Дали нямаше да трябва да се усмихва по тротоарите на Бейкърс и да се запише в основания от дядо му ротариански клуб?

Беше му дотегнало сигурността му да зависи от прищевките на общественото мнение. Писнало му беше да разчита на баща си да привлича клиенти. Беше му дошло до гуша от банкерството, от Айова, от снега и от жена му. През това февруарско утро Куинс не искаше нищо друго, освен писмо от любимия си Рики. Хубаво кратко писъмце, което да потвърди тяхното пътешествие.

Куинс искаше три дни на корабчето на любовта с Рики. Може би никога нямаше да се върне.

Бейкърс имаше осемнайсет хиляди души население и централната поща на Мейн Стрийт обикновено беше пълна. Зад гишето винаги седеше различна служителка. Така беше наел кутията — бе изчакал да дойде на смяна непозната нему жена. Официално кутията бе наета от фирмата „Си Ем Ти Инвестмънтс“. Днес той се насочи право към нея.