Дик Франсис - Фаворит

В крайна сметка се радвах, че Хенри се занимава с откритието си от практична, а не от емоционална гледна точка. Може би все пак не му бях причинил голяма вреда, след като го бях накарал да разбере какво е чул и пренебрегнал.

— Хайде, лягай в леглото и не се тревожи за това, Хенри — казах, като му подадох ръка. Той я пое и я задържа, докато го водех към леглото му — нещо съвсем нехарактерно за него.

На следващата сутрин, когато се обличах с бързината на костенурка, долу се чу звънецът на входната врата и Джоан се качи, за да ми каже, че инспектор Лодж би искал да ме види, ако е възможно.

— Кажи му, че ще сляза колкото се може по-бързо — отвърнах, като се борех да намъкна ризата си над дебелата, твърда превръзка около раменете ми. Успях да закопчая повечето копчета, но реших, че не ми трябва вратовръзка.

Твърдият бандаж около ребрата ме притесняваше и ужасно ме сърбеше, главата ме болеше, големи пространства от кожата ми все още бяха черни и меки, спях лошо и постоянно ми беше криво. Трите аспирина, които погълнах вместо закуска, все още не действаха.

Вдигнах чорапите си, опитах се да се наведа с единствената си полезна ръка и открих колко са се отдалечили краката ми и затова запратих ядосано чорапите в другия край на стаята. Предишния ден в болницата сестрата с хубавите зъби ми бе помогнала да се облека. Днес идиотското ми чувство за независимост ми попречи да помоля моя баща да свърши същото. Видът на пребитото, жълтеникаво и небръснато лице в огледалото не подобри нещата. „Ужасното извънземно чудовище“ на Хенри наистина си имаше двойник. Опитах се да не докосвам зарастващия белег на бузата си, за да не раздразня възпалената тъкан.

Включих електрическата самобръсначка, избръснах се по възможно най-лошия начин, сресах косата си надве-натри, пъхнах крака в едни чехли, мушнах здравата си ръка в единия ръкав на домашния халат и го преметнах през другото си рамо. После леко се потътрих по стълбите надолу.

Като ме видя, Лодж се превърна в няма картина.

— Ако ми се смеете, ще ви сваля с един удар. Следващата седмица — рекох все още разгневен аз.

— Въобще не се смея — каза Лодж, ноздрите му трепкаха диво в стремежа да запази сериозна физиономия.

— Никак не е смешно — казах с тон, нетърпящ възражения.

— Не е.

Озъбих му се.

— Звучиш ми като че ли имаш нужда от глътка коняк — обади се баща ми, скрит зад един неделен вестник, потънал удобно в креслото до камината.

— Още е само десет и половина — казах троснато.

— Спешните неща възникват по всяко време на деня — рече баща ми, като се изправяше. — И, струва ми се, сега става дума точно за това.

Той отвори ъгловия шкаф, където Сила пазеше няколко бутилки и чаши, напя ми няколко капки коняк и ги разреди със сода. Оплаках се, че е все още рано, че това е много силно и въобще, че няма смисъл.

— Изпий го и млъкни — каза баща ми, като подаде чашата.

Разгневен отпих голяма глътка. Беше силно и остро и ми опари гърлото. Претъркалях втората глътка из устата си, така че разреденият спирт да стегне венците ми, и когато я преглътнах, почувствах как течността топло се спуска към празния ми стомах.

— Закусвал ли си нещо? — попита татко.

— Не — отвърнах.

Отпих още една, по-малка глътка. Конякът действаше бързо. Лошото настроение взе да ме напуска и след минута-две се почувствах значително по-добре. Лодж и баща ми ме наблюдаваха напрегнато, като че ли бях лабораторно животинче, което успешно реагира на поредния опит.

— Е, все пак идеята бе много добра — съгласих се неохотно. — Сега ми е по-добре.

Взех цигара от сребърната кутия на масата, запалих я и забелязах, че слънцето грее ярко.

— Добре — баща ми седна отново на мястото си.

Оказа се, че той и Лодж са се запознали, докато са ме чакали, и инспекторът между другото му е разказал за приключенията ми край Мейдънхед в конския фургон — подробност, която бях изпуснал в писмата си. Според мен това бе предателство от най-долен вид и изразих мнението си направо пред Лодж; после им разказах как аз и Кейт сме проследили и открили фургончето и че всъщност тази част от разследването е в задънена улица.

Взех цигарата и чашата си, пресякох стаята и седнах на едно място, огряно от слънцето. Сила бе в градината и подрязваше цветята. Махнах й с ръка.

Днес Лодж не беше с униформата си, а носеше сив вълнен панталон, фина вълнена блуза и спортно яке. Отвори дипломатическото си куфарче, което беше на масата, и измъкна някакви документи. Седна и ги пръсна пред себе си.